Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Дейзи, която вече знаеше истината. Как ли се усещаше Бърни след като е бил лъган двадесет години? Синът му обаче не виждаше признаци това да има някакво значение. Бърни обожаваше Етел по несантименталния си начин и тя не можеше да му стори зло. Беше убеден, че никога няма да го нарани, и бе прав. Това караше Лойд да се надява, че някой ден и той ще има такъв брак.
Дейзи обърна внимание, че Лойд е с униформа.
— Къде си тръгнал тази сутрин?
— Имам повикване от Военното министерство.
Той погледна часовника на полицата на камината.
— По-добре да тръгвам.
— Май вече им даде отчет.
— Ела при мен и ще ти обясня, докато си слагам вратовръзката. Вземи си чая. Качиха се на горния етаж. Дейзи гледаше с интерес и той си даде сметка, че досега тя не е била в спалнята му. Лойд погледна единичното легло, лавицата с романи на немски, френски и испански, бюрото с редичката подострени моливи на него, и се запита какво ли си мисли тя за това.
— Каква хубава малка стая — бе нейният коментар.
Стаята не беше малка, а с размера на останалите спални в къщата. Стандартите на Дейзи бяха различни. Тя взе една снимка в рамка. Виждаше се семейството на морския бряг — малкият Лойд по къси гащета, Мили в цял бански, младата Етел с голяма клюмнала шапка, Бърни в сив костюм, бяла риза без вратовръзка и вързана на главата носна кърпа. — Саутенд — обясни Лойд. Той взе чашата й, постави я на тоалетката. После я прегърна. Целуна я в устата. Тя също го целуна нежно и уморено, погали бузата му и отпусна тялото си върху неговото. Миг по-късно той я пусна. Беше твърде уморена за ласки, а и имаше среща.
Тя изу ботушите и легна на леглото му.
— От Военното министерство ме викат отново — започна той, докато си връзваше вратовръзката.
— Последния път изкара там часове.
Вярно беше. Трябваше да прерови паметта си буквално за всяка подробност от времето на бягството си от плен във Франция. Искаха да научат чина и полка на всеки немец, с когото се е срещнал. Лойд, разбира се, не можеше да си припомни всичките, но се бе учил прилежно на курса в Тай Гуин и успя да им предостави много информация. Това бе обичайният разбор на военното разузнаване. Те обаче го бяха разпитали и за бягството му, за пътя му и за това кой му е помогнал. Бяха заинтересувани и от Морис и Марсел и му направиха забележка, че не е взел фамилното им име. Бяха живо заинтересувани от Тереза, която очевидно можеше да помогне много на бъдещи бегълци. — Днес ще говоря с други хора — Лойд погледна машинописната бележка на тоалетната си масичка. — В хотел Метропол на булевард „Нортъмбърланд“, стая 424. Адресът беше недалеч от площада „Трафалгар“, в квартал с правителствени сгради. — Явно става дума за някакъв нов отдел, който се занимава с британските военнопленници.
После си сложи фуражката и се огледа в огледалото.
— Достатъчно ли съм елегантен?
Не последва отговор. Той погледна към кревата. Тя беше заспала. Наметна я с одеяло, целуна я по челото и излезе. Каза на майка си, че Дейзи спи в леглото му, и тя обеща, че ще провери по-късно, за да е уверена, че гостенката му е добре.
Взе метрото до центъра на Лондон.
Беше обяснил на Дейзи истината за родителите си и я бе освободил от погрешната теория, че е дете на Мод. Тя му повярва веднага, понеже си спомни думите на Бой, че Фиц има незаконнородено дете. — Това е странно — замислено бе казала тя. — Двамата англичани, в които съм се влюбила, се оказват полубратя.
После погледна оценяващо Лойд.
— Наследил си хубавата външност на баща си. Бой е наследил само егоизма му. Лойд и Дейзи все още не се бяха любили. Първата причина бе, че тя нямаше свободни нощи. Освен това, в единствения случай, когато имаха шанса да са насаме, нещата се развалиха. Случи се миналата неделя, в дома на Дейзи в Мейфеър. Прислугата бе освободена за неделния следобед, и тя го заведе в спалнята си в празния дом. Само че беше нервна и притеснена. Целуна го, а после извърна глава настрана. Когато той постави ръце на гърдите й, тя ги отблъсна. Лойд се обърка — ако не биваше да се държи така, тогава защо бяха в спалнята й? — Съжалявам — каза тя най-накрая. — Обичам те, но не мога да го направя. Не мога да предам съпруга си в собствената му къща.
— Но той е предал теб.
— Поне е ставало някъде другаде.
— Добре.
Тя го изгледа.
— Нали не мислиш, че съм глупава?
Той сви рамене.