Зимата на света [bg]

Карла попита:

— Можете ли да кажете на госпожа Хемпел кога Курт ще се върне от Акелберг в Берлин?

— Доста скоро — отвърна Вилрих.

Това въобще не бе отговор, но Карла усети, че ако го притисне, той отново ще се ядоса. Ада изглеждаше безпомощна. Карла й съчувстваше — самата тя не знаеше какво да каже. Не им дадоха достатъчно информация. Карла бе забелязала, че докторите често се държаха така — сякаш искаха да задържат знанието за себе си. Предпочитаха да пробутват баналности на пациентите си и минаваха в отбрана при въпроси.

В очите на Ада имаше сълзи.

— Е, ако има шанс да стане по-добре… — Това е правилното отношение — изрече Вилрих.

Ада обаче не бе свършила.

— Ти какво мислиш, Карла?

Професорът изглеждаше вбесен от това консултиране на мнението на една обикновена медицинска сестра.

Карла й отговори:

— Съгласна съм с теб, Ада. Трябва да се възползваме от тази възможност за доброто на Курт, независимо от това, че ще ти е тежко. — Много разумно — приключи Вилрих и се изправи. — Благодаря ви за посещението. Отиде до вратата и я отвори. Карла усети, че гледа да се отърве колкото може по-бързо от тях. Излязоха от Дома и се върнаха на гарата. Докато почти празният им влак потегляше, Карла повдигна една листовка, оставена на седалката. Заглавието гласеше КАК

ДА СЕ ПРОТИВОПОСТАВИМ НА НАЦИСТИТЕ и изброяваше десет неща, които хората можеха да извършат, за да ускорят края на режима; първото беше да забавят темпото на работа.

Карла беше виждала подобни листчета и преди, макар и рядко. Разпространяваше ги някакво нелегално съпротивително движение. Ада грабна хартията от ръцете й, смачка я и я изхвърли през прозореца. — Могат да те арестуват за четенето на такива неща! — каза тя. Преди години беше бавачка на Карла и понякога се държеше така, сякаш нейната възпитаница не е пораснала. Самата Карла не се дразнеше от редките прояви на командорене, тъй като знаеше, че идват от любов. Както и да е, в този случай Ада не прекаляваше. Човек можеше да бъде арестуван не само за четенето на такива работи, но дори и ако не е съобщил за намирането им. Ада можеше да си има неприятности, само задето изхвърли позива през прозореца. За щастие, в купето нямаше други хора, за да видят какво е направила.

Ада все още се притесняваше от чутото в Дома.

— Мислиш ли, че постъпихме правилно?

— Не зная — честно й отговори Карла. — Така мисля. — Ти си сестра и разбираш тези работи по-добре от мен. На Карла й харесваше да е медицинска сестра, при все че още се ядосваше, задето не са й позволили да се учи за лекар. При толкова много млади мъже в армията към момента отношението към жените-студентки по медицина се промени и повече жени отиваха да учат медицина. Карла отново можеше да кандидатства за стипендия — но не и когато семейството й беше толкова отчайващо бедно, че зависеше дори от нищожната й заплата. Баща й изобщо нямаше работа, майка й даваше уроци по пиано, а Ерик пращаше вкъщи всичко, което можеше да си позволи да отдели от армейската заплата. Семейството не бе плащало на Ада от години. По природа прислужницата им бе стоик и когато се прибраха вкъщи, вече преодоляваше потиснатостта си. Влезе в кухнята, сложи си престилката, започна да приготвя вечеря и приятният навик явно я утеши. Карла нямаше да вечеря. Имаше планове за вечерта. Разбираше, че изоставя Ада сама с мъката й, и изпитваше известна вина; но не достатъчно, за да пожертва вечерта си. Облече си рокля за тенис до колената, която си бе направила сама, подрязвайки оръфания ръб на една стара дреха на майка си. Нямаше да играе тенис; щеше да танцува, и целта й беше да изглежда по американски. Сложи си червило и пудра и разпусна коси въпреки официалното предпочитание към плитките. Огледалото й показа едно модерно момиче с красиво лице и предизвикателно излъчване. Знаеше, че увереността и самоконтролът й отблъскват много момчета от нея. Понякога й се искаше да бъде едновременно прелъстителна и умна — номер, който майка й винаги умееше да направи; това обаче не беше в природата й. Отдавна се бе отказала да бъде привлекателна — това я караше да се чувства глупава. Момчетата трябваше да я приемат такава, каквато е. Някои от тях се стряскаха от нея, но други биваха привлечени; на партитата често приключваше с малка групичка обожатели. Тя също харесваше момчета, особено щом престанеха с опитите да впечатляват околните и заговореха нормално. Най-обичаше онези, които я караха да се смее. Досега не бе имала сериозен приятел, при все че се беше целувала с доста момчета. За да дооформи вида си, тя облече раирания блейзър, купен от амбулантен търговец на дрехи втора употреба. Знаеше, че родителите й няма да одобрят външния й вид и ще кажат, че е опасно да се пренебрегват предубежденията на нацистите. Следователно трябваше да си излезе от къщи, без да ги види. Щеше да е доста лесно. Майка й даваше урок по пиано — Карла можеше да чуе болезнено колебливото свирене на ученика й. Баща й четеше вестника си в същата стая — не можеха да си позволят да отопляват повече от една стая в къщата. Ерик беше във войската, въпреки че бяха разквартирувани край Берлин, и скоро предстоеше да си дойде в отпуск. Облече се с обикновен дъждобран и пъхна белите си обувки в джоба. Слезе до хола, отвори входната врата, извика „Довиждане, до скоро“, и изхвърча навън. Срещна се с Фрида на гарата „Фридрихщрасе“. Приятелката й бе облечена по подобен начин — раирана рокля под обикновено светлокафяво палто, разпусната коса; основната разлика между тях бяха новите и скъпи дрехи на Фрида. На перона две момчета в униформата на Хитлеровата младеж ги гледаха със смесица от неодобрение и желание. Слязоха от влака в северното предградие Вединг — работнически квартал, в миналото бастион на левицата. Тръгнаха към залата Фарус — някога комунистите провеждаха там конференциите си. Днес, разбира се, въобще нямаше политическа активност. И все пак, сградата бе станала център на младежите, които се наричаха Суинг хлапетата. По улиците около залата вече се събираха млади хора между петнадесет и двадесет и пет години. Момчетата носеха карирани сака и разхождаха чадъри, за да имат английски вид. Оставяха косата си дълга, за да демонстрират презрение към военните. Момичетата бяха силно гримирани и носеха американски спортни дрехи. Всичките смятаха връстниците си от Хитлеровата младеж за глупави и отегчителни с тяхната народна музика и традиционни танци. На Карла й се струваше иронично — когато беше малка, другите деца я закачаха и я наричаха чужденка, понеже майка й беше англичанка; днес същите деца, малко пораснали, смятаха, че е модно да си като англичаните. Карла и Фрида влязоха в залата. Вътре имаше най-обикновен, невинен младежки клуб — момичета в плисирани поли и момчета по къси гащета играеха тенис на маса и пиеха лепкав портокалов ликьор. Веселбата течеше в страничните стаи. Фрида бързо заведе Карла в голям вещеви склад с наредени покрай стените столове. Там брат й Вернер беше включил грамофона. Петдесет или шестдесет момчета и момичета танцуваха джайв. Карла позна мелодията на „Мамичко, той ме �