Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
— Детето ми… — Домарис сама не знаеше какво да каже. Взираше се озадачена в спокойните сребристи дълбини на очите й. След малко лицето на момичето се помрачи.
— Господарке Домарис… — каза то съвсем тихо, — кажи ми… кога бе това… аз помня, но не съвсем точно… тогава ти ми каза… — тя спри, и очите й се съсредоточиха с особен, търсещ поглед в лицето на болната жена. Веждите й се сбърчиха и тя изплака. — О, защо ми е толкова трудно да се го спомня?!
— Какво да си спомниш, Тирики? Момичето затвори очи.
— Ти беше — ти ми каза… — големите очи отново се отвориха и Тирики прошепна: — Сестри… и повече от сестри… обричаме се на теб, майко стоим пред теб в мрака — гласът й секна в Тя изхлипа сухо.
Домарис ахна.
— Не с възможно да помниш това! Невъзможно е! Ейланта, по-добре си признай, ако си ни подслушвала, когато сне разговаряли с майка ти…
Тирики възрази пламенно:
— Не, не, помня твоя глас, господарка Домарис — но по-скоро имам чувството, че съм го чувала — насън…
— Тирики, момиченцето ми, говориш, като че ли не си на себе си — разбери, че говориш за нещо, което се е случило, Преди ти…
— Значи е истина?! Вярно е, нали? Искаш ли да ги кажа и останалото? — възкликна Тирики. — Защо не искаш да ми повярваш?
— Но това беше преди тя да се родиш — простена Домарис. — Как е възможно такова нещо?
Тогава Тирики, съвсем пребледняла, с горящи очи, започна да повтаря дума по дума словата на обета, без да се запъне нито веднъж — по едва бе произнесла първите няколко реда, когато Домарис я прекъсна, бяла като сама Смърт:
— Не! Не, Ейланта! Спри! Не бива да повтаряш тези думи! Нито сега, нито когато и да било! Ти… ти не можеш да разбереш какво означават! Моля те, обещай ми — тя протегна към момичето съвсем изтънелите си ръце. — Обещай!
Тирики се отпусна на рамото й и зарида, но накрая измънка желаното обещание.
— Някой ден… ако аз не успея, Деорис ще ти обясни всичко. Ти си била посветена на Каратра още преди раждането ей, и някой ден…
— Няма да е зле да й обясним всичко още сега — звънна гласът на Деорис, която бе влязла незабелязано. — Прости ми, Домарис, но неволно чул всичко.
Тирики скочи и извика гневно:
— Ти! Трябваше на всяка цена да подслушваш… да ме шпионираш! Никога не ме оставяш поне за малко насаме с Домарис, ревнуваш, защото аз мога да й помогна, а тя не можеш! Мразя те! Мразя те Деорис! — и тя отново зарида отчаяно. Деорис стоеше на мястото си като закована. Домарис бе прегърнала дъщеря й и тя продължаваше да хлипа, скрила лице в рамото ъ, докато ръцете на болната я притискаха с нескривана нежност. След малко Деорис сведе глава и се обърна, за да си върви. В същия миг Домарис проговори:
— Тихо, Тирики, спри да плачеш, детето ми. Ела при мен, Деорис, не, не, съвсем близо, за да мога да те прегърна, ти също, детенце — кимва тя на Тирики, която се бе отдръпнала и гледаше нацупено. Домарис постави едната си восъчнобледа ръка в ръката на Тирики, а другата — в ръката на Деорис.
— Сега слушайте внимателно и двете — прошепна тя. — защото това е първият и последен път, когато ще ви кажа някои неща… последният път…
Девета глава
МОРЕТО И КОРАБЪТ
1.
Дойде есента и дори децата бяха приели мисълта, че Домарис никога вече няма да надигне от постелята. Ден след ден тя чезнеше в стаята си, гледаше как слънчевите лъчи играят по морските вълни, и все повече изпадаше в странно, полусънно състояние. Понякога, когато белите криле на голям кораб се плъзнеха по хоризонта, тя се чудеше дали Раджаста е получил известието й… но сега и това не и се струпаше особено важно. Минаваха дни, месеци, и с всеки ден тя ставате все по-бледа, почти прозрачна, изсмукала от болката дотам, че вече не реагираше дори на самата болка — вече дори необходимостта да диша я изтощавате.
Престарелият първожрец Ратор дойде веднъж и стоя дълго време край леглото й. Тя държеше старческата му ръка в своите, а слепите очи на Ратор се взираха някъде отвъд измъченото лице на умиращата.
Дойде краят на годината и Деорис, пребледняла от постоянните бдения край смъртното легло на Домарис, бе отпратена категорично да си почине; през по-голямата част от времето Домарис тъй или иначе не я разпознаваше, — и никой не можеше вече да стори нищо, за да й помогне.
Макар и с нежелание, Деорис остани сестра си на грижите на другите жрици-лечителки и една сутрин излезе с децата на морския бряг. Микаел също пристигна, защото откак майка му бе на легло, почти не бе виждал Тирики. По-късно той си спомняте този ден като последния ден на детството си.