Краят на Атлантида

Двамата мъже, който бяха влезли и библиотеката, определено събудиха интереса му. Той изправи гръб и ги загледа, но не остави свитъка и не стана да ги посрещне.

По-възрастният от новодошлите беше Талканон, върховен управител на Храма на Светлината — набит, жизнерадостен мъж на средна възраст, чието привидно добродушие прикриваше проницателен ум, който разсъждаваше хладно и строго, а понякога и безжалостно. Другият човек бе непознат на Раджаста — широк и строен, той се движеше с видимо усилие и при все това всяко негово движение напомняше с грацията си на танц. На устните му бе застинала мрачна усмивка, която изглеждаше по-болезнена от всяка страдалческа гримаса. Когато наближиха, Раджаста се убеди, че чужденецът е наистина много висок, загорял и с изключително фини и красиви черти на лицето. Облечен бе в бели одежди с чуждестранна кройка, които сякаш отразяваха слънчевата светлина, така че непознатият бе обгърнат от леко сияние.

— Раджаста — поде върховният управител. — този наш брат търси пътя към по-висшето познание. Той има моето разрешение да идва в библиотеката, когато пожелае. Надявам се, че ще го приемеш като желан гост. — Талканон се поклони леко пред Раджаста, който все още седеше, и после, обръщайки се към чужденеца, поде: — Микон от Ахтарат, оставям те на грижите на най-учения сред нашите жреци. Знай, братко, че Храмът и Градът на Храма са на твое разположение; а ако имаш нужда от мен, можеш да не потърсиш по всяко време.

Талканон се поклони повторно, обърна се и остави жреца и странника да се опознават насаме.

Когато вратата се затвори бавно след масивната фигура на върховния управител, Раджаста вдигна очи и се намръщи — тон самият бе свикнал на резките маниери на Талканон, но чужденецът сигурно щеше да ги вземе за последни грубияни. Върховният управител затвори бавно вратата зад себе си. Дървото издаде сух, драскащ звук, плъзгайки се по плочите на пода. Раджаста отново се намръщи, остави свитъка, който четеше, стана и тръгна към госта с протегнати напред ръце, за да го приветства с „добре дошъл“. Сега си пролича колко висок беше Раджаста — макар и прехвърлил средната възраст, стойката му беше изправена, поведението му говореше за строгост и дисциплина.

Микон стоеше неподвижен там, където го бе оставил Талканон. Тъжната, малко крива усмивка не бе напуснала лицето му. Очите му бяха тъмносини като буреносно небе; ситните бръчици около тях свидетелстваха за чувство за хумор и толерантност.

„Този човек е несъмнено един от нас“, си каза жрецът на Светлината и се приведе в дълбок церемониален поклон. После се изправи и зачака. Странникът продължавате да стои на същото място и да се усмихва, сякаш нищо не бе забелязал. Раджаста отново се смръщи, макар и по-леко.

— Микон от Ахтарат…

— Така ме наричат — отвърна с официален тон странникът. — Дойдох тук, за да помоля за разрешение да продължа обучението си сред вас.

Гласът му беше нисък и звучен, но в него се долавяше и нотка на усилие, сякаш постоянно му се налагаше да се владее.