Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
„Тя е като малки котенце, каза си Домарис, може да се разходи по тялото ми и аз няма да усетя нищо! Поне е наследила и нещо добро от Риведа!“.
В продължение на седмици Домарис не бе позволявала да я докосва никой друг освен сестра й, и дори опитните ръце на Деорис не можеха напълно да й спестят болката; а сега Тирики… — Слабото телце на момичето се бе притиснало и тясното пространство между нея и рамката на леглото. Тя продължи да прегръща Домарис, която мълчеше, изтръпнала от удивление.
— Тирики — каза тя колебливо накрая, — не се преуморявай. — По устните на Тирики се плъзна особена, покровителствена усмивка — лицето й имаше израза на възрастен човек. Изведнъж Домарис осъзна, че болката, който присъстваше постоянно в тялото й месеци наред, бе започнала да намалява. Възможно ли бе да си го внушава? Дори имаше чувството, че напълно изтощеното й от страданията тяло се изпълва с нови сили.
За един кратък миг можете да осъзнае само невероятното, благословено облекчеше от мъките, и тя се отпусна назад в дълга въздишка. Сетне облекчението отстъпи място на учудване и тревога.
— По-добре ли си сега?
— Да — призна Домарис, но реши да не задава въпроси. Абсурдно бе да повярва, че едно дете на тринадесет години е в състояние да извърши нещо, което велики магове и лечители бяха в състояние да направят само след години дисциплинирано обучение — и дори тогава невинаги! Беше си го внушила, съзнанието й бе замаяно от болката, това бе всичко Някакъв глас се обади предупредително в мислите й, че ако все пак това не е внушение, трябва да не държи до себе си Тирики — за нейно добро… Но да накара Тирики да си тръгне не беше лесна работа.
През следващите дни Тирики прекарваше все повече време при Домарис и правеше всичко по сивите си, за да облекчи болките й. Домарис си налагаше да не се издава.
„Смешно, казваше си тя, да се крия от тринадесетгодишно момиченце!“ Един ден Тирики пак се сви на леглото до нея като котенце. Домарис се поддаде на изкушението и й позволи да остане така. Близостта на момичето й действаше успокоително — когато бе до нея, Тирики, която бе буйно и неспокойно дете, стоеше напълно неподвижна и едва дишаше, все пак болната не искаше детето да се преуморява, затова след малко каза:
— Стоиш кротко като мишле, Тирики. Не си ли вече уморена? Може би е по-добре да си вървиш.
— Не, моли те, не ме отпращай!
— Добре, няма, но трябва да ми обещаеш да не се уморяваш прекалено!
Тирики обеща. Домарис докосна светлата й, подобна на лен коса с белите си пръсти, и въздъхна. Големите сребристи очи на Тирики добиха сънлив вид, сякаш спеше, без на ги затваря. „За какво ли си мисли това дете? Същинска малка вещица? Колко силен с този лечителски инстинкт у нея — но разбира се, и Деорис, и Риведа имаха нещо подобно — трябваше да очаквам, че ще го наследи.“ Но Домарис не молеше да мисли последователно — болката отново нахлу в тялото й и тя съсредоточи всичките си сили, за да я посрещне — вече не помнеше какво е да не те боли нищо.
Тирики вдигна слабото си личице — като че ли се събуди от дълбок сън, и се взря в измъченото лице на Домарис, раздразнена от собствената си безпомощност. После, подтикната от неясен импулс, се наведе и прегърна леко Домарис. Този път нямаше нищо за внушение — Домарис почувства съвсем ясно как в нея се влива здрава сила — болката се оттегляше като море при отлив. Намесата на Тирики бе несръчна, разбира се, и Домарис се почувства зашеметена от внезапния прилив на сила.
В момента, в който дойде на себе си, тя веднага отблъсна детето.
— Мила — каза тя уплашено, — не бива… — и млъкна, защото забеляза, че момичето изобщо не я чува. Деорис си пое дълбоко дъх, изправи се на лакът и каза рязко:
— Ейланта! Говоря съвсем сериозно! Никога повече не прави така! Забранявам! Ако не ме послушаш, ще се принудя да те отпратя оттук!
Тирики се изпрани. Слабичкото й лице пламтеше. Между веждите й се беше вдълбала упорита бръчка.
— Господарке Домарис… — започна тя.
— Слушай добре, скъпа — каза малко по-нежно Домарис и отново се отпусна на възглавницата. — Вярвай ми, много съм ти благодарна за облекчението. Но някой ден ще разбереш, че нямаш право така да… да крадеш от собствената си сила. Не знам как го правиш — това е дар от боговете, дъще, но не бива да се постъпва така! И няма смисъл да се изтощаваш заради мен!
— Но аз мога да го направя единствено за теб! Защото те обичам!