Краят на Атлантида

Тя не чу стъпките на Рейота и трепна, когато го чу да я вика по име.

Обърна се и срещна въпросителния му поглед.

— Отиде ли си? — попита Рейота.

— Вече е свободна — кимна Деорис.

— А децата?…

— Те са млади; остави ги да се наплачат. Нека скърбят за нея, както могат.

Останаха така, мълчаливи, загледани в морето, след време Тирики и Микаел също дойдоха на терасата. Лицата им бяха подути от плач, но гласът на Микаел беше съвсем спокоен, когато каза:

— Деорис? — отиде при нея и я прегърна Тирики се притисна към Рейота. Той я погали и погледна над разбърканата руса коса към Деорис. Тя мълча ляво кимна, загледана в момчето и момичето, и си каза: „Всичко е наред. Те са наши деца. Ще останем при тях“.

Изведнъж видя пред себе си двама мъже, изправили се един срещу друг — единият сребристорус, другият тъмнокос, с очи, който виждаха през времето противници във всичко, но свързани навеки по закона на Кармата — така, как то бяха свързани тя и Домарис. Домарис си беше отишла, нямаше го и Микон, Риведа, Демара, Карахама — всички бяха потънали в незнайните бездни на времето. Но щяха да се върнат. Смъртта бе най-неокончателното нещо на този свят.

Раджаста, със спокойно, ведро лице, излезе на терасата, издигна ръце към розовеещото небе и запя утринния химн.

Първият слънчев лъч заигра по трептящите морски вълни, озари белите коси на Пазителя и одеждите на жреците.

— Вижте! — прошепна Тирики. — Нощта свърши!

Деорис се усмихна и утринното слънце засия през сълзите й във всички цветове на дъгата.