Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Тирики пусна ръката на Микаел, изтича при Домарис и скри лице в полите й, ревниво притиснала русата си глава в коленете й. Домарис погали сребристорусата глава, но очите й така и не се откъснаха от Микаел.
— Тирики, скъпа — упрекна тя меко момичето, — не разбираш ли колко е тъгувала за теб майка ти през всички тези години? А ти дори не искаш да я поздравиш. Така ли съм те възпитала, дете?
Тирики не вдигна очи. Деорис я гледаше тъжно, и имаше чувството, че някой върти нож в отворената рана на сърцето й. Беше надраснала старата си болезнена привързаност към Домарис, но на нейно място сега бе дошла по-дълбока, по-силна болка; изведнъж й се стори, че вижда една друга детска глава, със същата сребристоруса коса, притисната към гърдите й, и чу тъжния глас на Демара: „Ако Домарис ме заговори, струва ми се, че бих умряла от радост…“
Разбира се, Домарис така и не бе видяла Демара; и въпреки думите, с които Деорис се бе опитвала да утеши самотната малка саджи, ако я бе видяла, би се отнесла с нея надменно, с присъщото презрение, с което всички от нейната каста се държаха към отхвърлените от храма.
„Тирики е това, което би станала Демара, ако някой и бе отгледал със същата нежност и обич. Има нейната грация, нейния чар, но и още нещо, което липсваше на Демара — спокойствие, топлина, самоувереност!“ Деорис се усмихна на себе си. „Това е дело на Домарис, каза си тя, и може би всичко се е наредило за добре. Аз надали бих могла да сторя толкова много за нея“.
Тя протегна ръка към Тирики и погали бледорусата й коса.
— Знаеш ли, Тирики, преди да те отделят от мен, те видях само веднъж, но през всички тези години си била и сърцето ми. Разбира се, винаги си те представях като бебе — не очаквах да заваря такова голямо момиче. Може би така ще ни с по-лесно… — да станем приятелки?
Гласът й трепереше и доброто сърце на Тирики не можеше да остане безразлично към молбата й.
Домарис разговаряше с Микаел и двамата явно бяха забравили за присъствието им, Тирики седна до Деорис; беше забелязала колко тъжни са тъмносините й очи и добротата, която бе възприела от обичната си Домарис, не й изневери. Все така плахо, но с учудващ за възрастта и усет, тя пъхна ръка в ръката на Деорис и каза:
— Струваш ми се прекалено млада, за да ми бъдеш майка — каза ги така очарователно, че сърцето на майка й трепна; после импулсивно се притисна към нея и се вгледа в очите й… Първоначално единствената й мисъл, когато виждаше Деорис, бе „Какво би искала да направя Домарис? Не бива да я карам да се срамува от мен!“ По сега скритата тъга на Деорис, нежеланието й да се натрапва я бяха трогнали и развълнували дълбоко.
— Ето че си имам истинска майка, и малко братче — усмихна се момичето. — Ще ни разрешиш ли да си поиграя с него?
— Разбира се — обеща Деорис, все така спокойно и въздържано. — Ти си почти жена, Тирики — той сигурно ще реши, че си има две майки. Хайде, ела с мен, ако искаш, ще видиш как бавачката го къпе и преоблича, а после ще ни покажеш градините — на мен и на братчето си.
Оказа се, че Деорис бе намерила верния тон. Последните задръжки на Тирики изчезнаха и ако двете не започнаха веднага да се държат като майка и дъщеря, но поне станаха близки приятелки и си останаха приятелки през последвалите месеци и години, който минаваха спокойно, без никакви особени вълнения.
Синът на Арват стана пълничко момченце, после здраво, хубаво тъмнокосо момче; Тирики си беше все така висока и стройна, но детинската пухкавост се изгуби от лицето й. Гласът на Микаел се променяше, той също стана много висок, и приликата с Микон ставаше все по-забележима — тъмносините очи, тясното лице с орлови черти, слабото, но жилаво тяло, същата подвижна физиономия, издаваща остър ум… Понякога бащата на Микон, принц Микантор, регент на Седемте морски кралства, и втората му жена, майката на Рейота, измолваха Микаел да постои при тях за няколко дни; те нерядко споменаваха пред Домарис, че е редно внукът им, като наследник на престола на Ахтарат, да заживее постоянно в двореца на дядо си.
— Това е наше право — настояваше застаряващият Микантор. — Той е син на Микон и трябва да бъде възпитан в съответствие с ранга си, а не да расте сред жени! Ни най-малко не искам да омаловажавам това, което си сторила за него. Знам, че ти винаги ще си на първо място с сърцето му. Но и дъщерята на Рейота трябва да дойде при нас — Тя също е принцеса на Ахтарат!