Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
— Домарис, детето ми… хубавото ми дете!
Деорис излезе на пръсти и ги остави сами.
Десета глава
КАРМА
1.
Застанала на терасата, Деорис слушаше виковете на децата, който играеха долу в градината. Зад гърба си дочу тихи стъпки, обърна се и срещна усмихнатите очи на Рейота.
— При Домарис ли е господарят Раджаста? — попита той.
Деорис кимна я каза тъжно:
— Ти живееше само за този момент. Не й остава още много.
Рейота взе ръката й и каза:
— Не тъгувай, Деорис. Тя… вече отдавна не е с нас.
— Аз… тъгувам и за себе си — призна тихо Деорис. — Себично е, знам. Такава съм, упреквам се постоянно, но съм себична. Когато тя си отиде, ще остана съвсем сама.
— Не — каза Рейота, — няма да бъдеш сама.
В следващата минута Деорис се озова в прегръдките му. Устните му намериха нейните и мина много време, преди той да проговори отново:
— Деорис… обичам те от първия миг, когато те видях… когато изплувах отново от ужасния водовъртеж на лудостта и те видях да лежиш в безсъзнание на пода на светилището — не знаех къде се намирам, не знаех кой е този човек, който бе там. Виждах само теб — и ужасните ти рани! Обикнах те още тогава, Деорис — и само любовта ми към теб ми даде сила да се изправя срещу…
Деорис спокойно допълни името, което Рейота все още не смееше да употреби.
— Срещу Риведа.
— Можеш ли да ме обикнеш, Деорис? — прошепна той задъхано. — Или сърцето ти е още в плен на миналото?
Деорис постави безмълвно ръка в неговата. Ледът в сърцето й се топеше от прилив на надежда и увереност, че тъкмо тези думи е очаквала от много години. Никога не би изпитала към Рейота детинското обожание, което будеше у нея Риведа — пред него тя се чувстваше като простосмъртна пред божество. За Арват бе просто жена като всички останали, и детето създаде между тях спокойна, приятелска връзка. Тя бе изпълнила дълга на сестра си — но никога не бе влагала чувства в отношенията си с него. Сега, вече зряла жена, Деорис за първи път отдаваше себе си съзнателно, без колебание, с радост. Тя се освободи усмихнато от прегръдките на Рейота.
Той отвърна на усмивката й.
— Още сме млади — допълни той усмихнато, — Можем да почакаме.
— Бъдещето е пред нас — допълни тя нежно, взе отново ръката му и двамата тръгна заедно надолу към градината.
Слънцето бе слязло ниско над хоризонта, когато Раджаста повика всички да дойдат на терасата до стаята на Деорис.
— Не исках да казвам нищо на Домарис — поде той мрачно, — но искам да ви кажа това, което ще съобщя утре на жреците. Храмът в Древната земя — в нашето отечество — загина.
— Не! — изохка Деорис.
— Така е — продължи сериозно Раджаста. — Още преди шест месеца установихме, че голямата пирамида потъва в земята; бреговата ивица се разкъсва. Земетресенията следват едно след друго. Морето постепенно ни поглъща и подземията вече са почнали да се сриват. Скоро храмът ще бъде погълнат от морските вълни.
Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно, питаха, прекъсваха се, докато Раджаста не вдигна ръка, за да ги накара да спрат, и продължи:
— Нали знаете, че пирамидата е издигната над подземието, където спи Безименният бог?
— И още как! — прошепна много тихо Рейота.
— Това подземие е център на отрицателните сили на земята. Тъкмо затова бе охранявано толкова строго от Сивия орден в продължение на векове. Но преди десет години — Раджаста погледна неволно към Тирики — беше извършено ужасно светотатство. В подземното светилище беше произнесено Словото на Силата. Оказа се, че Рейота е бил прав — не изкоренихме докрай злото! — Очите на жреца потъмняха, сякаш виждаше ужаси, който останалите не можеха да си представят. — Създадохме по-силни заклинания от техните, за да оковем отново злото, но това бе началото на края за Безименния бог. Агонията му ще повлече със себе си не само Храма.
Деорис покри лице с ръцете си.
Раджаста продължаваше с раван той:
— Словото на Силата разкъсва земята, унищожава самите елементи на битието и когато веднъж е било произнесено, вибрациите не могат да бъдат спрени — докато не заглъхнат сами. Земята около светилището трепери постоянно и вибрациите обхващат все по-голяма площ, също като вълни в езеро. След няколко години няма да има и следа от Древната земя!
Деорис издаде ужасен, нечленоразделен звук, сякаш се задушаваше. Рейота сведе глава.
— Богове! — прошепна той, — аз нося вина за този ужас!
— Ако говорим за вина — каза необичайно меко Раджаста, — то аз също съм виновен, дори повече от теб. Не изпълних дълга си Пазител и допуснах Риведа да се заплете в мрежите на Черните магове. Микон не бе изпълнил дълга си да създаде наследник и затова не е имал право да умре, когато е попаднал в плен и са го подложили на мъчения. Ако говорим за вина, не можем да пропуснем и жреца, който го е обучавал, а родителите му, които са приели младежките му капризи — а защо не и капитана на кораба, който преди години е довел родителите на Риведа — и моите — от Зайадан! Никой смъртен не може да управлява везните между причини и следствия. Успокой сърцето си, синко.