Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Деорис я прегърна и каза нежно:
— Знам, разбира се, детето ми, и съм много щастлива. — После стана, подаде ръка на Тирики и каза: — Искаш ли и ние да отидем да видим кораба?
После двете тръгнала по следите на Микаел и скоро намериха момчетата.
Деорис хвана сина си за ръка — и си помисли, че поне Нари си е само неин — и се заслуша усмихнато в думите на Микаел, който, прегърнал Тирики през рамо, и обясняваше всичко, което знаеше за корабите. Морето бе в кръвта му, както и на покойния му баща; тя си спомни колко щастлив бе по време на дългото пътуване от Древната земя дотук.
— Ами ако този кораб е от Древната земя? — попита любопитно Тирики.
— Не бия се учудил — отвърна Микаел. — Виж, спускат лодка. Това е странно. Обикновено спускат лодки долу, в града, при пристанището, а не тук, близо до Храма.
— Не е само една лодка — отбеляза Тирики след малко. — Цели шест са, и в първата стои някакъв жрец. Лодката скоро опря в брега, от кея слязоха няколко моряци и незабавно се упътиха нагоре. Седмият, облечен като жрец, не тръгна веднага след тях, а спря и се загледа нагоре към храма. Деорис трепна и се загледа по-внимателно. Но това беше…
— Раджаста! — извика радостно Микаел; после, забравил новопридобитото си достойнство, хукна като малко момче към облечения в бяло старец.
Жрецът го гледаше със светнало лице.
— Милото ми момче! — усмихна се той и прегърна дотичалия Микаел. Деорис, която също го бе последвала, видя, че лицето на стареца е мокро от сълзи.
Прегърнал Микаел, Раджаста се обърна да поздрави останалите.
— Това е щастлива поличба да ви срещна още на брега, дъще — каза той, — въпреки че не идвам с радостни вести… нито пък за радост. Деорис установи, че също плаче. Раджаста пусна Микаел, прегърна я и започна смутено да я успокоява, а Нари задърпа полите на майка си.
— Ако аз плача така, ще ме натупаш — упрекна я той.
Деорис го погледна усмихнато и се поуспокои.
— Прости ми, господарю Раджаста — каза тя, поизчерви се и избута Тирики напред. — Когато дойдох в Ахтарат, ни се случи чудо — виж, това е дъщеря ни, която Домарис е довела и отгледала тук.
Раджаста се усмихна спокойно.
— Знаех за това, дъще. Още на вренето Рейота ми довери плана си.
— Знаел си през всичките тези години? — Деорис наведе глава. Разбира се, Раджаста бе постъпил разумно — по-добре беше за нея да мисли за детето като за навеки загубено.
Тирики се притискате смутено към Деорис. Раджаста положи ръка върху русата й глава.
— Не се бой детето ми, познавам майка тя от бебе, а и баща ти ми беше близък — и дори роднина.
Нари подаде нос иззад полите на сестра си.
— Баща ми е жрец — гордо отбеляза той — Не си ли и мой роднина?
— Може да се каже, — Раджаста погали я неговата къдрава глава. После се обърна към Деорис и попита:
— Къде е Домарис, дъще?
Деорис пребледня.
— Нима не си получил писмото й? Нищо ли не знаеш?
Раджаста пребледня на свой ред.
— Не, нищо не съм получавал — в Храма цари пълна бъркотия, Деорис. Не сме получавали отдавна никакви писма. Изпратен съм тук с важна мисия, но, разбира се, се надявах да видя и вас двете. Какво… какво е станало с нея?
— Домарис умира — отвърна Деорис едва чуто, лице на Раджаста посивя — за първи път в живота си Деорис осъзна колко стар бе той всъщност.
— Аз… страхувах се от нещо такова — произнесе с мъка Пазителят, — имах някакво предчувствие… — после погледна гордото, благородно лице на Микаел и каза с въздишка: — Толкова много приличаш на баща си, момчето ми! Имаш неговите очи… — но на себе си добави: „Но той прилича и на Домарис!“ Домарис, която бе обичал повече от родна дъщеря — нито едно от собствените му деца не бе толкова близо до сърцето му! Домарис умираше… „Не бива да скърбя, каза си той, част от нея умря още когато си отиде Микон.“
Когато наближиха стаята, където лежеше Домарис, те отпратиха децата. Изкачиха се сами по стълбите и пред вратата Деорис спря.
— Ще я намериш много променена — каза тя тихо.
— Знам — каза тъжно Раджаста и се облегна тежко на ръката, която му бе предложила Деорис. После почука на вратата.
— Ти ли си, Деорис? — разнесе се слаб глас. Деорис отстъпя и пусна Раджаста пред себе си. Тя чу отново името си, после щастливия вик на Домарис:
— Раджаста! Раджаста…
Гласът й заглъхна в ридание и Раджаста бързо се наведе над леглото й. Домарис опита да се изправи, но болката я повали обратно. Раджаста я притисна много нежно към себе си и зашепна: