Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Насили се да се извърне към нея. Луд или не, сам или не, нямаше кой друг да направи това, което трябваше да се направи. Дори и този малък дълг. По-тежък от планина.
— Какво се е случило? — попита той, придавайки на гласа си колкото се може повече нежност.
Идриен изведнъж захлипа, залитна към него и се отпусна немощно на гърдите му. И когато се съвзе достатъчно и му разказа историята си, на него също му се доплака.
ГЛАВА 19
Диаманти и звезди
Мерана следваше Кацуан толкова близо, колкото смееше. Сто въпроса пареха езика й, но Кацуан не беше жена, която можеш да дръпнеш за ръкава. Тя решаваше кого да забележи и кога. Анура също си мълчеше и двете вървяха след Кацуан през дворцовите коридори и по стълбища, отначало мраморни, после — от обикновен тъмен камък. Мерана погледна Сивата сестра и в миг нещо я жегна — на лицето на Анура се бе изписало стоманеното изражение на момиче, тръгнало да се яви пред Надзорницата на новачките и решило на всяка цена да се държи смело. Но те не бяха новачки. Не бяха деца. Тя отвори уста… и я затвори, подплашена от сивия кок, подскачащ пред нея с подрънкващите по него звездички, птички и рибки. Кацуан беше просто… Кацуан.
Мерана я беше срещала само веднъж — по-точно я беше слушала, още като новачка. Сестри от всяка Аджа бяха надошли да видят тази жена, изпълнени с благоговение, което не можеха да скрият. Преди много години Кацуан Мелайдрин се бе превърнала в еталон, по който оценяваха всяка новозаписана в книгите за новачки. До Елейн Траканд в Бялата кула не бе идвала нито една, която да съответства на този еталон, камо ли да я превъзхожда. В много отношения такава като нея не беше имало през последните хиляда години. Да откажеш, след като са те избрали за Заседателка, бе нещо нечувано, но въпреки това се говореше, че тя е отказвала, и то на два пъти. Говореше се дори, че била отказала и да я издигнат за предводителка на Зелената Аджа. И че веднъж изчезнала от Кулата без вест за цели десет години, тъй като Съветът възнамерявал да я избере за Амирлин. Не че беше прекарвала в Тар Валон и един ден повече от абсолютно необходимото. До Кулата достигаха вести за Кацуан, истории, които караха Сестрите да зяпват, и приключения, каращи онези, които си мечтаеха за шала, да потръпват. Тя щеше да се превърне в поредната легенда сред Айез Седай. Стига вече да не беше се превърнала.
Шалът беше ощастливил раменете на Мерана от вече двадесет и пет години, когато Кацуан бе обявила, че се оттегля от мирските неща. И всички вече я смятаха за отдавна починала, когато след още двадесет и пет години беше избухнала Айилската война. Но след първите три месеца на непрестанни битки тя се беше появила, придружена от двама Стражници, вече доста беззъби, но все още корави като желязо. Говореше се, че Кацуан е сменяла повече Стражници в живота си, отколкото повечето Сестри бяха сменяли обувки. След като айилците се бяха оттеглили от Тар Валон, тя отново бе заминала в уединение, но някои твърдяха, при това почти сериозно, че Кацуан никога нямало да умре, докато на този свят все още имало поне искрица приключение.
„А това са си чисти глупости, които могат да дърдорят само новачките — напомни си твърдо Мерана. — Дори и ние рано или късно умираме.“ И все пак Кацуан си беше Кацуан.
Две Мъдри ги изгледаха, докато минаваха покрай тях — със студените си светли очи върху мургавите лица под тъмните забрадки. Едарра и Леин. И двете можеха да преливат, при това доста силно; можеха досега да са се издигнали високо, ако бяха попаднали в Кулата като момичета. Кацуан ги подмина привидно без да забележи пренебрежението на дивачките. Анура обаче го забеляза, намръщи се и промърмори нещо. Мерана задържа очите си забити в плочките на пода.
Несъмнено сега всичко щеше да се стовари върху главата й, докато обясни на Кацуан за… компромиса… който бяха постигнали с Мъдрите снощи, преди тя и останалите да бъдат доведени в Двореца. Анура не знаеше — тя не бе участвала в това — и Мерана таеше слаба надежда, че ще се появят Рафела или Верин, или някоя друга, на която би могла по някакъв начин да прехвърли отговорността. То наистина си беше компромис донякъде, и може би най-добрият, който можеше да се очаква при така стеклите се обстоятелства, но въпреки това тя силно се съмняваше, че Кацуан ще го възприеме по този начин. Много й се искаше да не се налага тъкмо тя да е тази, която да трябва да я убеди. По-добре щеше да е да налива чая на онези проклети мъже цял месец. И как съжаляваше само, че така си бе развързала езика пред младия ал-Тор. Съзнаването защо той я бе принудил да му поднася чай не бе утеха срещу това, че се бе оказала откъсната от всякаква възможност да спечели предимство. По-скоро беше склонна да мисли, че е попаднала в някакъв тавиренски въртоп на Шарката, отколкото да повярва, че очите на един младеж, очи като два лъскави синьо-сиви скъпоценни камъка, са я накарали да се разбъбри от страх — но тъй или иначе, тя му беше поднесла всички предимства на тепсия. Съжаляваше…