По заповед на президента

Нали?

Мауди вдигна ръка, за да потърка брадичката си — колеблив жест, останал недовършен заради пластмасовата маска. Не знаеше отговора на този въпрос. В Заир и няколкото други африкански държави, поразени от ужасната болест, епидемиите, колкото и страшни да бяха, в края на краищата утихваха — въпреки идеалните условия на средата, които защитаваха и поддържаха вируса. Но от другата страна на това уравнение стоеше примитивната заирска природа, ужасните пътища и липсата на ефикасен транспорт. Болестта убиваше хората преди да успеят да стигнат далеч. Еболата унищожаваше цели села, но нищо повече. Всъщност никой не знаеше какво би станало в някоя развита страна. Теоретично човек можеше да се зарази в самолет. Пътниците щяха да напуснат самолета и да се качат на друг. Може би незабавно щяха да разпространят болестта чрез кашляне и кихане, а може би не. Всъщност нямаше значение. Мнозина от тях щяха отново да пътуват, да се чудят дали не са хванали грип, и щяха да предадат вируса и да заразят още хора.

Въпросът как се разпространява една епидемия зависеше най-вече от времето и изминатото разстояние. Колкото по-бързо напуснеше центъра на разпространение и колкото по-ефикасни бяха транспортните средства, толкова по-бързо болестта можеше да обхване буквално цялото население. Съществуваха математически модели, но всички те бяха теоретични и зависеха от множество индивидуални променливи величини, всяка от които в състояние да окаже въздействие върху цялото уравнение поне с величина от първи порядък. Вярно бе да се каже, че след време епидемията щеше да утихне. Въпросът беше точно за колко? Това зависеше от броя на хората, заразени преди предпазните мерки да подействат. Един процент засегнати от населението, десет процента или петдесет? Америка не беше провинциално общество. Всички взаимодействаха помежду си. Един наистина разпространяващ се по въздуха вирус с тридневен инкубационен период… не съществуваше модел, който да е известен на Мауди. Последната, най-смъртоносна заирска епидемия бе отнела по-малко от триста живота, но тя беше започнала с един нещастен дървар, после продължаваше със семейството му, а след това и със съседите им. Ясно бе едно — ако искаш да предизвикаш много по-мащабна епидемия, номерът е да се увеличи броят на случаите Нула. Ако това се постигнеше, първоначалното разпространение на заирската „Ебола Мейинга“ можеше да е толкова силно, че да обезсили обичайните предпазни мерки. Тя нямаше да се предава само от един човек или семейство, а от стотици хора и техните семейства — или хиляди? Тогава следващият скок на разпространение щеше да обхване стотици хиляди. Американците щяха да осъзнаят, че става нещо лошо, но щеше да има време за още един скок и той щеше да е от още по-висок порядък, навярно възлизащ на милиони. В този момент медицинските служби вече щяха да бъдат препълнени…