Когато боговете се смеят

Околович с царствен жест прекъсна размяната на реплики. Колкото повече се напиваше, толкова по-често си спомняше артистичното си минало. Речта му се лееше свободно и звучеше помпозно, като монолог в лоша пиеса.

— Ти посмя да ми натякваш, че живея с твоите пари — подзе той с трагичен тон и изведнъж гласът му се превърна в отвратително, режещо ухото врещене: — Ами ти самата на чий гръб живееш? Да не мислиш, че не знам откъде имаш апартамента си? Ти си готова да спиш с всички наред. Само и само да ти плащат. Колко пъти си се подлагала на оня дебел космат простак, с когото съм те виждал? Сто пъти? Двеста? Хиляда? Колко пъти си му пускала, докато ти купи апартамента? Ти не си просто курва, аз уважавам курвите, защото те са честни, а ти си сто пъти по-лоша, защото спиш с всички наред, а се правиш на светица. И да не си посмяла да казваш, че ме обичаш. Не ми трябва любовта на такава мръсна лъжлива твар като тебе.

— Ама к’во, тя наистина ли е такава? — заинтересовано попита дебелопръстият. — Вярно ли пуска на всички? Я слушай, синеочке, ще уважиш ли и нас?

— Добра идея — подзе битият, — снажна мома е, задник, цици — всичко си има…

Светлана имаше чувството, че спи и сънува лош сън. Не е възможно това да става в действителност! Трима чудовищно пияни мъже обсъждат дали да не си легнат с нея, а до тях стои Володя, нейната любов, нейното съкровище, нейният единствен Володя, и не просто слуша цялата тая гадост, а явно изпитва удоволствие. Той не се опитва да ги спре, да я защити, той само налива масло в огъня. Усещането за нереалност на случващото се беше толкова силно, че Светлана не можеше дори да помръдне, сякаш се бе сраснала с пода, и само местеше слисан поглед от Околович към неговите приятели. Разбираше, че трябва да се махне. И не просто да се махне — да бяга оттук и да не се оглежда, но кой знае защо беше сигурна, че ако си тръгне сега, ще загуби Володя окончателно. Тръгването й ще означава, че е признала собственото си безсилие, собственото си поражение. Вече няма да може да се върне, а Володя ще продължава да пие, докато накрая умре. Трябва да го спре, трябва да го застави да си събере ума, да изплува от недрата на пиянската лудост и да види, че пред него стои тя, Светлана, неговата единствена надежда и опора, която той в безумието си се опитва да прекърши и унищожи.

— Володенка! — Тя го сграбчи за ръката и умоляващо се взря в очите му. — Володенка, мили, да се махаме оттук, моля ти се. Те са пияни, не разбират какво говорят, но аз не се сърдя, аз всичко разбирам. Прости ми, аз май наприказвах доста излишни неща, всъщност не мисля така за парите, не ми се свидят, вземи всичко, което имам, само нека се махнем оттук заедно, а? Да отидем у нас, ще те сложа да си легнеш, ще поспиш, вече е късно, минава полунощ, време е за сън, те нека останат тук, а ние да си вървим. А утре ще излезем да се разходим, да подишаме чист въздух, да си починем. Може още утре да донесат парите. Тя отново започна да го придумва като малко дете — обикновено това помагаше, след дълги уговаряния Околович омекваше и ставаше послушен. Но днес всичко беше различно, не както преди.