Когато боговете се смеят

— Льош, ще ми отиват ли очила, как мислиш? — попита тя Чистяков.

— Ами, пробвай моите — предложи той.

Настя сложи очилата. Почти веднага изпита болка в слепоочията и й се зави свят, макар че околните предмети станаха необичайно ясни и дори по-ярки. Тя уплашено ги остави на масата.

— Какво, винаги ли е така?

— Как? — не разбра Алексей.

— Главата ме заболя и ми се зави свят.

— Не бе, Ася, просто стъклата са центровани като за моите очи, а и диоптрите не са като за теб — търпеливо й обясни той. — Когато очилата са подбрани неправилно, винаги боли глава. Сядай да закусваш, всичко изстива.

Тя бързо изпи кафето и изяде сандвича, после се върна в стаята, за да реши какво ще облече. Долу дънките и безформените свободни фланелки, ще се облече като жена на почти четирийсет години. Поривът й обаче доста бързо започна да гасне — още щом Настя пробва първата пола. Не, тя не може да носи това, невъзможно е за един ден да пречупиш навик, създаван толкова години. Краката са някак голи, обувките бият на очи, тя вече не може да ходи с маратонки, а с обувки с ток няма да издържи цял ден. Особено ако не си седи в кабинета, а се наложи да ходи някъде. Добре де, ще направи компромис, реши Настя, няма да носи поли, но засега ще зареже и дънките, ще опита с панталон. А вместо удобните фланелки, които не пречат на движенията, ще облече блузка с къси ръкави. „В края на краищата това е само за един ден — утешаваше се тя, — трябва да опитам. Ако се чувствам много зле и некомфортно, пак ще се върна към обичайното си облекло. А може и да се окаже, че спокойно мога да съществувам с дрехи, подобаващи на жена на моята възраст. Виж, само обувките… Но в края на краищата нали прекрасно знам, че на света съществуват прилични обувки без токове, меки и удобни като пантофи и същевременно красиви — вярно, те струват безумно скъпо за мен. Може би някой ден, когато Льошка се оправи с тези идиотски данъци, ще мога да си купя такива обувки“.