Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Какво правите тук? — попита тя. — Как ни открихте?
Лицата и на двамата бяха сурови, дори намусени — изражение, което сякаш им беше семейна черта. Захир сложи ръка на гърдите си и каза:
— Аз съжалява, госпожице Фрея.
Тя поклати глава, нямаше представа за какво говори.
— Аз съжалява — повтори той с присъщата си сериозност, като че ли изнасяше реч. — Ти мой гост в Египет, сестра ти мой добър приятел — доктор Алекс. Мой дълг да се грижа за вас, да защитавам от всички опасности. Аз не защитавах теб, много лошо нещо се случи. Аз съжалява, аз много съжалява. Прости ми.
От всички нереални неща, които й се бяха случили през последните дни — преследвания с автомобили, престрелки, изгубени оазиси, камък със свръхестествени сили, — по някаква причина за Фрея най-странното беше, че сега стои до два трупа и гигантска гранитна ръка, а човекът, който току-що й е спасил живота, й се извинява без каквато и да било причина.
— Прости ми — каза той отново; имаше нещо почти детинско в сериозния му тон.
Въпреки всичко, което се случваше, Фрея не се сдържа и избухна в смях.
— Захир, ти ми спаси живота. По дяволите! Аз трябва да ти благодаря, а не да ти прощавам! Боже, бедуини…
И завъртя ръка до главата си в знак, че е луд. Захир се намръщи, опитваше се да отгатне дали жестът й е закачка, или обида, после сметна, че е първото, кимна и нещо като намек за усмивка, само кратко потрепване, се появи в крайчето на устните му.
— Всичко наред сега, госпожице Фрея? — попита той, приближи се и побутна един от труповете с крак. — Ти в безопасност. И двамата в безопасност. Няма опасност. Всичко наред.
Любопитното беше, че почти същите думи бе използвал и Флин след атаката на стършелите в самолета. Сега, както и тогава, тя усети прилив на облекчение, помисли си, че може би, просто може би, нещата са се обърнали в тяхна полза и че ще се измъкнат живи от тук.
Но както и тогава, това се оказа само отсрочка. Защото дълбокият пулсиращ звук изведнъж започна отново — бум, бум, бум. Отекваше из долината, караше скалите и дърветата да треперят, повтаряше се по-бързо отпреди, все едно това, което го причиняваше, се беше презаредило и сега искаше да навакса загубеното време.
Четиримата се огледаха тревожно. Земята под краката им сякаш подскачаше с всеки тътен, вибрациите бяха толкова силни, че за миг на Фрея й се стори, че звукът кара стените на долината не само да треперят, а и да се движат, да се приближават една към друга. Поклати глава, убедена, че си въобразява, че това е оптична илюзия. Но колкото повече гледаше, толкова повече се убеждаваше, че стените се движат — бавно, като голяма затваряща се книга. Геологичните процеси, които обикновено траят епохи, сега протичаха за секунди. Ниският смилащ звук на скала, триеща се о друга скала, се засилваше заедно с бумтящия тътен, докато не заглуши и Бенбена.
— Виждате ли това? — попита тя и посочи скалите вляво и вдясно.
Флин със сигурност го беше видял, защото вече тичаше към гранитната ръка; Захир и брат му хукнаха след него. Тримата се изкачиха на камъка, за да огледат по-добре.
— Какво е това? — изкрещя Фрея. — Какво става?
Флин беше засенчил очи и въртеше глава.
— Челюстите на Собек — измърмори той, след това повтори по-силно: — Челюстите на Собек! Боже мой, точно това се казва в проклятието! Злодеите ще бъдат смлени в челюстите на Собек! Оазисът се затваря като устата на крокодил. Ето какво означавало. Вижте! Вижте как се приближават!
Тя наистина виждаше, дори от ниското място, на което беше застанала. Оазисът — тесен в единия край, широк в другия, самите скали, оформящи гигантско V — наистина пораждаше впечатлението за огромна крокодилска паст; и сега двете челюсти постепенно се затваряха, като трошаха всичко помежду си. Скали и дървета се затъркаляха надолу по стените сред облаци прах и потоци чакъл.
— Но това е невъзможно! — извика Фрея. — Как са накарали долината да се затваря? Невъзможно е!
— Всичко тук е напълно невъзможно! — крещеше Флин и размахваше ръце. — Всичко, отначало докрай! Но това няма значение! То се случва, а ние трябва да се измъкнем. Трябва да се измъкнем веднага!
Скочи долу и Захир и брат му го последваха. Въпреки че лицата им бяха безизразни както винаги, тревогата в очите им личеше съвсем ясно. Флин хвана ръката на Фрея и тръгна към края на оазиса, към тунела. Захир обаче го дръпна за рамото.