Вратата на Абадон

Но поне искаше да разговаря. Да разговаря с него. Холдън осъзна, че това е спасителното въже. Може би имаше някакъв начин да се измъкнат от този хаос. Дали той няма да е този, който ще намери спасителния изход? Даваше си сметка, че подобни мисли само подхранват себелюбието и арогантността му, но това бе по-добре, отколкото отчаяние.

А ето че сега, когато най-сетне бе зърнал светлинка на хоризонта, му предстоеше да бъде убит заради друго човешко същество, което имаше повече власт, отколкото здрав разсъдък. Не беше честно. Искаше да живее, за да види как човечеството ще се върне на верния път. Да бъде част от този процес. За пръв път от много време насам вярваше, че може пак да стане човекът, който променя важни неща в живота на всички.

И искаше да го обясни на Наоми. Да ѝ каже, че се превръща в по-добър човек. Такъв, какъвто го е видяла в началото. Човек, който я заслужава.

— Харесвам те — рече вместо всичко това.

— Джим — отвърна тя след няколко секунди. Гласът ѝ бе дрезгав.

— Наслаждавах се на компанията ти от мига, когато се запознахме. Дори когато беше само инженер и мой колега — пак ми беше особено приятно.

Известно време се чуваше само тихият пукот на радиовръзката. Холдън си представяше как Наоми навежда глава и косата пада пред лицето ѝ, както правеше, когато е емоционално объркана. Разбира се, това беше глупаво. Без гравитация косата ѝ не би паднала. Но представата го накара да се усмихне.

— Благодаря ти — добави той. — Благодаря ти за всичко.

— Обичам те, Джим — рече тя простичко. Холдън усети, че тялото му се отпуска и че вече не се страхува. Една чудесна жена го обичаше. Това бе много повече, отколкото други получаваха през целия си живот.

Чу се тих скърцащ звук, който бързо прерасна във вой. В началото Холдън си помисли, че Наоми вика в микрофона. Готвеше се да започне да я успокоява, когато осъзна, че усеща с краката си вибрация. Звукът не идваше по радиото. Предаваше се през обувките му от вратите на асансьора. Целият кораб вибрираше.

Холдън опря шлем на стената, за да чува по-добре, и викът на кораба се оказа оглушаващ. След една безкрайна минута той спря с раздиращ слуха тътнеж. Последва тишина.

— Какво беше това, мамка му? — попита задъхано Корин.

— Наоми? Бака? Има ли някой на връзка? — извика Холдън, уверен, че нещо е разкъсало кораба.

— Да, тук сме — отвърна Бика.

— Какво… — поде Холдън.

— Промяна в мисията — продължи Бика. — Този звук беше от спирачките на барабана. Катастрофална промяна на инерцията. В момента всички, които са в барабана, са били запокитени долу.

— Защо им е да го правят? Само за да спрат предаването?

— Не — отвърна Бика с уморена въздишка. — Вероятно мислят, че сме се укрепили в шахтата на асансьора и идват по другия път.

— Връщаме се веднага — рече Холдън и махна на Корин да го последва.