Вратата на Абадон

— Въздушният шлюз на асансьора — изпъшка Бика. — Отстъпваме.

— Всички — предаде Наоми по ръчния си терминал. — Отстъпваме към шахтата на асансьора. Веднага!

Наоми го завъртя, прикрепи го с ремъци за себе си и скочи. Противникът откри огън. Бика видя една жена тъкмо когато през крака ѝ премина куршум. Видя изражението на лицето ѝ и кръвта, която рукна от нея. „Съжалявам“ — помисли си той.

Пред тях се извиси стената на асансьорната шахта и Наоми се завъртя и се приземи грациозно върху преградата. Още две тела се приближиха след тях — двамата марсиански космопехотинци. Той позна мъжа, представил се като Хуарес, и жената на име Кас. Наоми плъзна ръка по пулта и вратата на шлюза започна да се затваря. Тъкмо когато отворът изглеждаше твърде малък, за да премине някой през него, шмугнаха се още две фигури. Сержант Вербински и един от хората на Бика от службата за охрана.

Бика усети, че главата му се върти. Чувстваше се сякаш е пробягал трийсет мили под горещото слънце на Ню Мексико. Той плесна с ръце, не толкова да привлече вниманието на хората, колкото в опит да се съсредоточи.

— Тази шахта е с вакуум — заговори. — Ако ще минаваме през нея, трябва да си сложим скафандри. Шкафчетата са там. Да видим с какво разполагаме. — Мощен удар се стовари върху шлюзовата врата. После още един. — Май ще трябва да побързаме.

— Няма как да се побереш в някой от скафандрите — посочи Вербински. — Не и с този механобот.

— Знам — отвърна Бика. — Няма нищо.

— Хайде, голямо момче — рече сержантът. — Да те измъкнем от него.

„Не — искаше да възрази Бика. — Добре съм си.“ Но Хуарес и Вербински вече го освобождаваха от ремъците на механобота, който Сам бе пригодила за него. Сега отново бе инвалид. Всъщност това не бе вярно. Той си бе инвалид още от момента на катастрофата. Просто сега го бяха лишили от помощното средство.

Беше се справил и с по-малко.

Тропането по вратата се усилваше. От време на време към ударите се прибавяше звук като от разкъсван метал. Механоботът бе увиснал във въздуха до него като ненужна играчка. Той бръкна в едно от отделенията и извади последните пълнители на пистолета. В началото дори не позна черната касетка, която бе поставил до тях. А след това нещо светна в съзнанието му.

— Ако няма да оставаме, най-добре да тръгваме — подкани го Вербински.

— Да вървим — съгласи се Бика и пъхна гранатите в набедрения джоб на скафандъра.

Наоми включи програмата на вратата. Звукът от атаката отслабна, сякаш идваше отдалече, след това шахтата се разтвори под тях. Почти километър свободен полет нагоре до блокиралата кабина и там ги очаква… какво? Ашфорд? Сигурна смърт? Бика вече не знаеше от какво бяга. Или към какво.

Те се оттласнаха един по един и полетяха през вакуума. Вербински, мъжът от охраната, Наоми и космопехотинката, после Бика и Хуарес. Без да го обсъждат се бяха разделили по двойки, като всеки бе избрал някого, с когото преди не е бил на една и съща страна. В замъгленото съзнание на Бика се мярна мисълта, че това е важно по някакъв начин.