Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
По онова време се набелязва и друга, по-обща промяна. Викторианското и щаудингеровското понятие за вида като за продукт на еволюцията, сервиран на колекционера от природата върху поднос, тоест като нещо затворено и еднообразно по състав само с известни външни разновидности (полярни, островни, планински), бе заменено от новото понятие за многообразния, течащ, топящ се в краищата вид, който органично се състои от географски раси (подвидове); другояче казано, видът включи разновидности. Тези по-гъвкави похвати на класификацията по-добре изразяваха еволюционната страна на нещата и в същото време биологичните изследвания на люспокрилите бяха усъвършенствувани до нечувани подробности, и отвеждаха до онези задънени улици на природата, където ни се привижда нейната най-важна тайна. В този смисъл загадката на „мимикрията“ винаги ме е запленявала — и тук английските и руските учени си поделят лаврите — за малко да напиша „ларвите“ — по равно. Как да обясним, че забележителната гъсеница на буковата нощенка, дарена при възрастния си стадий със странни членести придатъци и с други особености, маскира гъсеничната си същност с това, че се захваща „да играе“ двойната роля на някакво дългокрако, гърчещо се насекомо, и на мравка, уж изяждаща насекомото — нима е комбинация, предназначена да измами птичето око? Как да обясним, че южноамериканската пеперуда-преструвана, която абсолютно прилича по външност и по обагряне на местната синя оса, й подражава в това, че ходи като нея, нервно движейки пипала? И колко още битови актьори има сред пеперудите. А какво ще кажете за художествената съвест на природата, когато, без да се задоволява с това, че от затворилата крилца пеперуда калима тя прави учудващо подобие на сух лист с жилчици и стебълце, свръх всичко останало прибавя върху това „есенно“ крило допълнително възпроизвеждане на дупчиците, каквито личинките на бръмбарите прояждат именно в такива листа! По-късно имах случай да изкажа мнението, че „естественият подбор“ в грубия смисъл на Дарвин не може да обясни постоянно срещащото се математически невероятно съвпадение поне на три фактора за подражание у едно същество — във формата, цвета и поведението (тоест в костюма, грима и мимиката); от друга страна обаче и „борбата за съществуване“ няма нищо общо, тъй като понякога защитната измама е изведена до такива върхове на художествено майсторство, които са далеч под възможностите за оценка от страна на хипотетичния враг — на птицата например или на гущера: значи няма кого да лъжат освен може би начеващия природолюбител. По такъв начин още от момче намирах в природата това сложно и „безполезно“, което по-късно търсех и в другата възхитителна измама — в изкуството.
3
Сред множеството човешки чувства — надеждата, която прокужда съня, прекрасното й осъществяване въпреки оцелелия сняг по сенчестите места, тревогите на тщеславието и тишината на постигнатата цел — половинвековните ми приключения с пеперудите, ловни и лабораторни, при мен са на едно от най-почетните места. Докато в ролята на писател намирам удоволствие само в личните светкавици и в пресъздаването им според възможностите си, аз — да си призная — пламвам от необяснимо вълнение, когато прехвърлям наум ентомологичните си открития: изтощителните усилия, промените, които съм внесъл в систематиката, революцията с наказването на колегите в светлия кръг на микроскопа, образа и вибрацията на всички редки пеперуди, които лично съм хванал и описал и оттук нататък безсмъртното си име в измисленото от мен латинско название или пак то, но с малка буква и с латинско „i“ накрая в означението на пеперудите, наречени в моя чест. И някъде на хоризонта на тази гордост в спомена ми греят всички тези необикновени, баснословни места — северните тресавища, южните степи, планините, високи по четиринайсет хиляди фута, — всички, които съм пребродил със сакче в ръце и като стройно дете със сламена шапка, и като младеж с въжени подметки, и като петдесетгодишен дебелак по шорти.
Рано разбрах това, което тъй добре бе разбрала майка ми във връзка с манатарките: че в такъв случай човек трябва да бъде самичък. През цялото си детство и юношество маниакално избягвах всякакви спътници и, естествено, нищо на този свят освен дъжда не можеше да попречи на сутрешната ми петчасова разходка. Майка ми предупреждаваше гуверньорите и гувернантките, че утрото ми принадлежи изцяло — и те благоразумно не ми пречеха. По този повод си спомням: в Тенишевското училище имах един трогателен другар, един отпуснат пелтек с дълго бледо лице; другите му се подиграваха, а на мен, с моите яки юмруци, ми харесваше от чисто спортни подбуди да го браня. Едно лято късно вечерта, целият в прах, с разкървавено коляно, той неочаквано се появи при нас във Вира. Баща му се споминал наскоро, семейството му се оказало разорено и поради липса на пари за влака клетникът изминал близо четирийсет версти с велосипед. На другата заран станах рано-рано и направих всичко възможно да се измъкна незабелязано от къщи. Отчаяно тихо събрах ловните си принадлежности: — сакчето, желязната кутия, с ремъка, пликовете и кутийките за улова — и изскочих навън през прозореца на класната стая. Щом нагазих в гъсталака, почувствувах, че съм спасен, но продължавах да крача бързо с разтреперани прасци и със сълзи в очите, като през парещата призма на срама си представях кроткия гостенин с дългия бледен нос и с траурната вратовръзка как се помайва из градината, как от нямане каква да прави потупва изплезилите език от жегата кучета — и се мъчи някак да оправдае жестокото ми отсъствие.