Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
Природата се бе погрижила да я дари с всичко, което изостря уязвимостта. Към края на пребиваването си у нас започна да оглушава. Случваше се на трапезата да забележим с моя брат как две едри сълзи пропълзяват по големите й бузи. „Нищо, не ми обръщайте внимание“ — промълвяваше тя и продължаваше да яде, докато не започнеше да се дави в сълзи; тогава изхълцваше ужасно, ставаше и почти пипнешком излизаше от трапезарията. Съвсем постепенно стигахме до нищожната причина за нейната мъка: тя например все повече се убеждаваше, че дори общият разговор от време на време да се водеше на френски, това се вършеше нарочно за дяволско развлечение — да не я оставят тя да насочва и да украсява темата. Клетницата толкова бързаше да се влее в разбираемия за нея говор, преди той да се върне в руския хаос, че неизменно изпадаше в неудобно положение. „А как е вашият парламент, Monsieur Nabokoff?“ — бодро изтърсваше тя, макар от времето на Първата Дума да бяха изминали много години. Друг път й се струваше, че става дума за музика и тя многозначително ни сервираше: „Моля ви, и в тишината съществува мелодия! Веднъж, в една дива алпийска долина, аз — няма да повярвате, но е факт — чух тишината.“ Неволна последица от такива реплики — особено когато бе започнал да я подвежда отслабващият слух и тя отговаряше на въображаем въпрос. Възникваше мъчителна пауза, а съвсем не пламваше бляскава, лека canserie78. А всъщност френският й сам по себе си бе толкова обаятелен! Нима не можехме да забравим повърхностното й образование, плоските й разсъждения, озлобения й нрав, когато тази бисерна реч ромонеше и блещукаше, също тъй лишена от дълбока мисъл и от поезия, както стихчетата на любимците й Ламартин и Копе! Към истинската френска литература се приобщих не чрез нея, а чрез рано откритите книги в бащината библиотека; въпреки това искам да подчертая колко много съм й задължен, колко подбуждащо и плодотворно ми въздействуваха прозрачните звуци на нейния език, подобен на святкането на онези кристални соли, които се предписват за пречистване на кръвта. Именно поради това ми е толкова тъжно да мисля днес колко е страдала, като е знаела, че никой не цени славеевия глас, излизащ от слонското й тяло. Забави се с години у нас с вечната надежда, че някак по чудо ще се превърне в grande précieuse79, царуваща в позлатена гостна и омайваща с блясъка на ума си поети, държавници, пътешественици.
И щеше да живее и да се надява, ако не беше Ленски, розов, пълнолик студент с червеникава брадичка, със синкава обръсната глава и добри късогледи очи, който в началото на второто десетилетие живееше у нас като частен учител. Той имаше неколцина предшественици, Mademoiselle не бе обичала никого от тях, но за Ленски казваше, че той е le comble80 — няма къде повече. Бе доста недодялан одесчанин с чисти идеали и макар да се прекланяше пред моя баща, откровено порицаваше някои подробности в бита ни като например лакеите със сини ливреи, живеещите у нас бедни роднини с реакционни възгледи, „снобщината“ на някои от развлеченията ни и, уви, френския език, неуместен според него в дома на един демократ. Mademoiselle, на която през цялото времена съвместното им преживяване през ум не й мина, че Ленски не знае думица френски, реши, че щом той на всичко й отговаря с мучене (поради липса на други възможности чудакът се мъчеше поне да го германизира), върши това с намерението грубо да я оскърби и да я изложи пред всички — защото нали няма кой да се застъпи за нея. Това бяха незабравими сцени и постоянното им повтаряне не правеше чест нито на едната, нито на другата страна. С най-сладък тон, но вече със зловещо потреперващи устни, Mademoiselle молеше съседа да й подаде хляба и съседът й кимваше, като измърморваше нещо от рода на „их денке зо аух“81 и спокойно продължаваше да си сърба супата; в такива моменти у Надежда Илинична, която не прощаваше на Mademoiselle опожаряването на Москва, а на Ленски разпъването на Христа, злорадството се бореше със съчувствието. Най-сетне с преувеличено рязко движение Mademoiselle се устремяваше през чинията на Ленски към кошничката с франзели и се изтегляше обратно отново през него, като извикваше „Merci, Monsieur!“ с такъв убийствен тон, че обрасналите в мъх уши на Ленски ставаха по-алени от мушкато. „Скот! Нахалник! Нихилист!“ — през хълцане се оплакваше тя на брат ми, седнал кротко на постелята й — която отдавна се бе преместила от съседната до нас стая в отделна, само нейна.
78
Разговор (фр.). — Б.а.
79
Домакиня на салон (фр.). — Б.а.
80
Минава всички граници (фр.). — Б.а.
81
Съгласен съм с вас (нем.). — Б.а.