Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
В петербургската ни къща имаше малък воден асансьор, който пълзеше по дебело въже до третия етаж покрай бавно слизащите надолу мокри петна и пукнатини по вътрешната жълтеникава стена, странно различаваща се от гранита на фронтона, но почти същата като на другата ни къща в двора, където бяха служебните помещения и май се даваха под наем разни канцеларии, ако се съди по зелените стъклени абажури, светнали сред ватната тъмнина в онези скучни прозорци извън нашия свят. Като намекваше оскърбително за тежината й, този асансьор често стачкуваше и Mademoiselle биваше принудена с множество астматични паузи да се изкачва по стълбите. Срещу й по стълбището малко тромаво, но забързано изтичваше Ленски и в продължение на две зими тя ни доказваше, че на минаване покрай нея непременно ще я блъсне, ще я удари, ще я събори, ще стъпче безжизненото й тяло. Все по-често тя напускаше трапезата — и някой сладолед или еклер, за който би съжалила, дипломатично й се изпращаше в стаята. От дълбините на сякаш все по-отдалечаващата се нейна стая тя пишеше на мама писма по шестнайсет страници, мама веднага тичаше при нея и я заварваше да нарежда трагично куфара си в присъствието на потиснатия Серьожа. И веднъж я оставиха да си нареди нещата.
8
Тя се прехвърли другаде, виждахме се понякога, а в началото на Първата световна война се завърна в Швейцария. Съветската революция ни прехвърли за година и половина в Крим, а оттам завинаги заминахме за чужбина. Аз учих в Англия, в Кеймбриджкия университет, и веднъж по време на зимната ваканция, през 1921 г., струва ми се, заминах с един другар за Швейцария да карам ски — и на връщане в Лозана посетих Mademoiselle.
Надебеляла още повече, съвсем побеляла и почти напълно глуха, тя ме посрещна с бурни излияния. Трябва да беше към седемдесетгодишна — винаги бе крила възрастта си с някаква страст и би могла да каже „l’âge est mon seul trésor“82. Изображението на Тильонския замък бе заменено от недодялана тройка коне, пирографирана върху лакирана кутийка. С такъв плам си спомняше живота си в Русия, сякаш там беше изгубената й родина. Може и така да е: в Лозана живееше цяла колония такива някогашни гувернантки, вече доста възрастни; те се държаха една за друга и ревниво се перчеха със спомените си за миналото, като образуваха странен носталгичен остров сред чуждата им стихия: „Аржентинците изнасилваха всичките ни млади девойки“ — уверяваше все още красноречивата Mademoiselle. Най-добра приятелка сега й беше една съсухрена бабичка, същинска мумия на дете, някогашната гувернантка на майка ми, Mlle Golay, която също се беше върнала в Швейцария, а двете не си говореха изобщо, докато живееха у нас. Човек винаги се чувствува у дома си в своето минало, с което отчасти се обяснява почти посмъртната любов на тези клети създания към далечната и, между нас казано, доста страшна страна, която не познаваха истински и в която, не бяха намерили никакво щастие.
Тъй като разговорът мъчително се затрудняваше от глухотата на Mademoiselle, с приятеля ми решихме още същия ден да й донесем апарат, за който явно не й стигаха средства. Отначало тя нагласи неправилно сложния уред, което впрочем не й попречи да вдигне към мен влажен поглед, по възможност изобразяващ учудване и възторг. Кълнеше се, че чува дори шепота ми. А всъщност това беше невъзможно, тъй като, озадачен и огорчен от поведението на машинката, не бях произнесъл нито дума, а дори да бях заговорил, щях да й предложа да благодари на другаря ми, платил апарата. Може да беше чула същото онова мълчание, в което се била вслушвала някога в усамотената долина: тогава е лъгала себе си, сега — мен.
82
Годините са едничкото ми богатство (фр.). — Б.а.