Покана за екзекуция (Романи)

Над храстчетата боровинки с матови зрънца, някак чрез зрението стипчиви и за устата; над кафявия блясък на парливо студените прозорчета вода, където кракът пропадаше изведнъж; над дивите, самотно празнични, изправени като свещи нощни теменужки, се плъзгаше в нисък полет тъмнокафява до леко лилава северна седефка, прелиташе боровинкова жълта ливадна пеперуда, обрамчена с черно и розово, между разкривените борчета пърхаха великолепни мургави енеисови сатириди. Едва забелязвайки ухапванията на комарите, които като чер хайвер изведнъж покриваха голата ми до лакътя ръка, заставах на едно коляно, за да стисна с два пръста с мучене на най-сладко удовлетворение, да хвана през мрежичката трепетната топчица синя със сребърни точки отдолу рядкост и грижливо да освободя бляскавия малък мъртвец от гънките — а дори и върху мрежата кацаха обезумелите от близостта ми комари. Пръстите ми миришеха на пеперуди — на ванилия, на лимон, на мускус, — краката ми се измокриха до слабините, устните ми се напукаха, сърцето ми биеше трескаво, но аз все вървях и вървях, стиснал готовото за удар сакче. Най-сетне стигнах края на блатото. Склонът зад него пламтеше целият от местни цветя — от лупина, кандилки, пенстемон; лилията марипоза сияеше под пондерозовия бор; далеч горе, над границата на дървесната растителност, облите сенки на летните облаци бързаха по матовозелените планински ливади, а зад тях се издигаше скалистосив, на петна от снега, Longs Peak89.

Далеч се залутах, но нали миналото ми е винаги подръка, частица от бъдното е също с мен. В цветущите дебри на аризонските каньони, високо над рудоносните склонове на Сен-Мигелските планини, край езерата на Тетонския резерват и из много други сурови и прекрасни местности, където всички пътеки и урви са ми познати, всяко лято летят и ще летят откритите от мен, описаните от мен видове и подвидове. „Моето име носи“ — не, не река, а пеперуда в Аляска, друга в Бразилия, трета в Юта, където я хванах високо в планината, на прозореца на хотела за скиори — онази Eupithecia nabokovi McDunnough, която тайнствено завършва тематичната серия, започнала в петербургската гора. Да си призная, не вярвам в мимолетността на времето — на лекото, плавно, персийско време! Научил съм се така да сгъвам този вълшебен килим, че едната шарка да съвпада с другата. Дали ще се препъне, или не скъпият посетител, си е негова работа. И най-висшата наслада за мен е — извън дяволското време, но дори твърде вътре в божественото пространство — някой избран наслука пейзаж, все едно в коя географска ивица, в тундрата или сред пелина, или дори сред остатъците от някоя стара борова гора край железопътната линия между мъртвите в този контекст Олбъни и Скънектъди (там лети един от любимите ми кръщелници, моят син samuelis) — накратко, всяко кътче на земята, където мога да бъда в компанията на пеперудите и на хранещите ги растения. Ето това е блаженство и в него има нещо, което не се поддава напълно на определяне. Това е като някаква мигновена физическа пустота, накъдето се устремява, за да я запълни, всичко, каквото обичам на света. Това е като мигновения трепет на умиление и благодарност, обърната, както се казва в официалните американски препоръки, to whom it may concern90 — не зная към кого и към какво — дали към гениалния контрапункт на човешката съдба или към благосклонните духове, лелеещи земния щастливец.