Покана за екзекуция (Романи)

1

Събудиш се през някое лятно утро и веднага с детински трепет погледнеш: каква ли е пролуката през кепенците? Ако е воднисто-бледа, се стоварваш обратно на възглавницата: не си заслужава дори да разтваряш кепенците, зад които отнапред съзираш цялата досадна картина — оловно небе, набраздена локва, потъмнял чакъл, кафеникава кашица от нападали цветове под люляковите храсти и преждевременно посърнало листо от дървото, плоско залепнало на мократа градинска пейка! Но ако кепенците примижаваха от ослепително росен блясък, веднага карах прозореца да ми даде съкровището си: с един замах стаята се разцепваше на слънце и сянка. Напоените със слънце брезови листа поразяваха погледа с прозрачността на светлозелено грозде; елховите иглици кадифено изпъкваха върху синевата и тази синева бе толкова наситена, че успях да се насладя на подобна едва много години по-късно в планинската борова зона на Колорадо.

От детинство утринният блясък в прозореца ми говори едно и само едно: има ли слънце — ще има и пеперуди. Всичко се започна, когато карах седмата година, и се започна доста банално. Върху кичестия люляк пред верандата на едното крило видях първия си махаон — пеперудата-полумесец, до ден-днешен аоничното обаяние на тези голи гласни ме изпълва с някакъв възторжен ек! Великолепното бледожълто животно, на черни и сини стъпаловидни петна, с папагалско оченце над всяка от двойката черно-жълтеникави шпори висеше от свелата се малиново-лилава чепка и опивайки се от нея, през цялото време конвулсивно припляскваше с грамадните си крила. Стенех от желание. Един от слугите — същият Устин, който беше портиер в петербургската ни къща, но кой знае защо, се бе озовал това лято във Вира — чевръсто хвана пеперудата с униформената си фуражка и тази фуражка с плячката бе затворена в гардероба, където пленничката през нощта би трябвало да умре от нафталина, но когато на другата заран Mademoiselle отвори гардероба, за да вземе нещо, пеперудата излетя с мощен шумол право в лицето й, сетне се насочи към разтворения прозорец и ето, като се гмуркаше и кръжеше, започна да се превръща в златна точка и все продължи да лети на изток, над тайгата и тундрата, към Вологда, Вятка и Перм, а оттам — през суровия Урал, през Якутск и Верхнеколимск — където изгуби едната си шпора — към прекрасния остров Свети Лаврентий и през Аляска към Доусън, и на юг, покрай Скалистите планини, където най-сетне след четирийсетгодишно преследване я настигнах и с удар на сакчето я „отнесох“ от яркожълтото глухарче заедно с глухарчето, в яркозелената горичка, заедно с горичката, високо над Боулдър.

Случваше се да влети в стаята