Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Беше отвратителна на вкус, по-гадна и от стражеви корен! Хайде, Рон, идвай насам да те оправя…
— Добре, само не забравяй, че не искам брадата да е много дълга…
— Я престани, сега не е толкова важно да си красив…
— Не е заради това, просто ми пречи! Все пак гледай носът да е малко по-къс, опитай се да го направиш както миналия път.
Хърмаяни въздъхна и като си мърмореше тихо, се зае да преобразява различни черти на Рон. Той щеше да получи напълно измислена самоличност и те разчитаха, че ще го закриля злотворното излъчване на Белатрикс. Междувременно Хари и Грипкук щяха да се скрият под мантията невидимка.
— Готово — съобщи Хърмаяни. — Как ти се вижда, Хари?
Въпреки че Рон беше преобразен, Хари си помисли, че все пак може да се досети кой е, но само защото го познаваше много добре. Косата му беше дълга и къдрава, имаше гъста кестенява брада и мустаци, къс сплескан нос и рунтави вежди и не се виждаха никакви лунички.
— Е, не е моят тип, но става — отговори Хари. — Тръгваме ли?
И тримата погледнаха назад към „Черупката“, тъмна и притихнала под избледнелите звезди, после се обърнаха и тръгнаха към мястото точно зад зида на градината, където заклинанието „Фиделиус“ спираше да действа и те можеха да се магипортират. След като излязоха през портичката, Грипкук попита:
— Май трябва да се покатеря сега, нали, Хари Потър?
Момчето се наведе и таласъмът се качи на гърба му, като обви ръце около врата му. Не беше тежък, но на Хари му стана неприятно, когато той се долепи до него и се вкопчи с изумителна сила. Хърмаяни извади от малката чантичка мантията невидимка и ги заметна с нея.
— Отлично — одобри тя, след като се наведе да провери краката на Хари. — Не виждам нищо. Да вървим.
Хари се завъртя на място заедно с Грипкук върху раменете си, като насочи пялото си внимание към „Продънения котел“, кръчмата в началото на „Диагон-али“. Таласъмът впи ръце още по-силно, докато се движеха през притисналия ги мрак, и след секунди краката на Хари усетиха настилка: той отвори очи и видя, че са на „Чаринг Крос Роуд“. Покрай тях бързаха мъгъли с измъчено ранноутринно изражение по лицата — дори и не подозираха за съществуването на кръчмата.
В „Продънения котел“ беше почти празно. Том, сгърбеният беззъб барман, лъскаше зад тезгяха чаши, а двамата магьосници, които си говореха тихо в ъгъла в дъното, погледнаха Хърмаяни и се отдръпнаха в здрача.
— Мадам Лестранж! — пророни Том и докато Хърмаяни минаваше покрай него, раболепно наведе глава.
— Добро утро! — поздрави Хърмаяни, а Хари се прокрадна покрай нея с живия товар на гърба си, но забеляза, че Том се изненада.
— Прекалено любезна си — пошушна той в ухото на Хърмаяни, докато излизаха от кръчмата в малкия заден двор. — Трябва да се отнасяш с всички хора като с отрепки.
— Добре, добре!
Хърмаяни извади магическата пръчка на Белатрикс и почука по една тухла върху най-обикновената стена отпред. Тухлите тутакси се завъртяха и загърчиха: по средата изникна дупка, тя започна да става все по-голяма и накрая образува сводест проход, който извеждаше на тясната калдъръмена уличка „Диагон-али“.
Беше спокойно, още беше рано магазините да отворят и почти не се мяркаха купувачи. Криволичещата калдъръмена улица се беше променила много и вече не беше така оживена, както преди много години, когато Хари попадна тук за първи път. Закованите с дъски магазини бяха повече от всякога, макар че след последното му посещение се бяха появили и нови магазини — за вещи, свързани с черната магия. От много витрини го гледаше собственото му лице, отпечатано на плакати, всички с надпис с огромни букви: „Неблагонадежден №1“.
По входовете седяха хора с опърпани дрехи. Хари ги чу как просят със стонове от малкото минувачи, как молят за злато и се кълнат, че наистина са магьосници. Един от мъжете беше с окървавена превръзка през окото.
След като те тръгнаха по улицата, просяците зяпнаха Хърмаяни. Сякаш се изпаряваха пред нея, скриваха лицата си под качулките или бягаха колкото им крака държат. Хърмаяни ги изпращаше с любопитен поглед, но мъжът с окървавената превръзка с олюляване спря пред нея и й препречи пътя.
— Децата ми! — ревна той и я засочи. Гласът му беше пресипнал, писклив и отчаян. — Къде са децата ми? Какво направи той с тях? Ти знаеш, няма начин да не знаеш!
— Аз… всъщност аз… — запелтечи Хърмаяни.
Мъжът й се нахвърли и посегна към шията й, после с трясък и внезапно блеснала червена светлина беше отхвърлен назад на земята и изгуби съзнание. Рон стоеше с все още насочена пръчка и с лице, по което над брадата се виждаше стъписване. От двете страни на улицата по прозорците се показаха лица, а неколцина преуспели на вид минувачи запретнаха мантиите и се затичаха, за да избягат час по-скоро.