Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Микаел спаси положението; той държеше бебето на Деорис несръчно, но много предпазливо. Известно време ги гледа търпеливо, но накрая изтърси с дълбокото презрение на петнайсетгодишно момче:
— Жени!
Седма глава
НЕУВЯХВАЩО ЦВЕТЕ
1.
Домарис остави настрани лютнята и се усмихна на влизащата Деорис.
— Виждам, че си успяла да си починеш, скъпа — каза тя и посочи на младата жена мястото до себе си, — Толкова съм щастлива, че сме пак заедно! Как бих могла да тя се отблагодаря за това, че доведе Микаел?
— Но ти вече си направила толкова за мен! — Деорис притисна към гърдите си слабата ръка на сестра си. — Нали тя си спасила Ейланта… Тирики. Нали така й казваш? Как успя?
Домарис се взираше някъде в пространството, за да подреди върволицата спомени.
— Рейота ми я повери. Планът беше всъщност негов. Аз не съзнавах първоначално колко голяма е опасността за живота й. Ако бе останала там, нямаше да оживее.
— Домарис! — гласът на Деорис трепереше. — Защо не казахте поне на мен? Домарис обърна хлътналите си очи към сестра си.
— Рейота се беше опитал да я и обясни, но доколкото знам, си била още много зле и надали си разбрала думите му. Аз пък се боях да не се издадеш неволно или пък… — тя отклони очи, — да не посегнеш сама на бебето.
— Как си могла да помислиш?…
— Не знаех изобщо какво да мисля, Деорис! Ти не беше в съзнание, за да можем да разговаряме. Сигурно беше едно — че нито Сивите магьосници, нито Черноризците биха оставили Тирики жива. Що се отнася до жреците на Светлината — те проклеха не само Риведа, но и поколението му… — Домарис все още не можете да погледне сестра си. След малко махна с ръка и продължи: — Тъй или иначе, всичко мина и тя с жива и здрава. Не се е отделяла от мен през цялото време. Рейота се държи с нея като истински баща — а родителите чу много я обичат. — Домарис се поусмихна. — Ужасно е разглезена, имай предвид — наследница на жреци и принцове…
Деорис продължаваше да държи ръката на сестра си и да я гледа изпитателно. Домарис открай време си беше слаба, но сега слабостта й беше болезнена; лицето и беше съвършена бяло, без капчица кръв по него — само устните и очите му придаващ никакъв цвят — устните пламтяха като рана, очите горяха трескаво. Огнените й коси бяха прошарени вече не с един, а с множество бели кичури.
— Домарис! Ти си болна!
— Нищо ми няма; а сега, когато ти дойде, ще се почувствам още по-добре. — Тя трепна под изпитателния поглед на Деорис и отклони темата. — Кажи ми, какво мислиш за Тирики?
— Прекрасна, е — усмихна се Деорис и добави малко тъжно. — Но не може да ме почувства като своя майка. Мислиш ли… че е възможно да ме обикне?
Домарис се засмя.
— Разбира се, че ще те обикне! И тя се чувства странно, не забравяй! Видя те за първи път в живота си само преди два дни!
— Знам… но толкова искан да ме обикне! — повтори Деорис страстно и настоятелно както някога.
— Дай й време — каза спокойно Домарис. — Да не мислиш, че Микаел не помни — а при това беше доста по-голям, когато се разделихме.
— Правех всичко възможно, за да не те забрави, Домарис! Наистина, през първите четири-пет години не го виждах често. Когато отново ми позволиха да го виждам, когато поискам, — той беше забравил и мен. Но поне се опитах да сторя, каквото можех.
— Постъпила си прекрасно — в насълзените очи на сестра й се четеше искрена благодарност. — Аз също исках Тирики да не те забравя — но… откак се помни, тя си има само мен. А аз също нямах другиго.
— Мога да понеса мисълта, че винаги ще обича най-много теб — протеина смело Деорис, — но ще ми е много трудно.
— О, мила, нали не мислиш, че бих ти отнела обичта на дъщеря ти!
Деорис отново щеше да се разплаче, но успя да преглътне сълзите. В тъмносините й очи се четеше кротко примирение, което развълнува сестра й много повече от обичайната й страстна съпротива срещу съдбата.
Наблизо се разнесе детски глас:
— Господарке Домарис!
Двете жени вдигнаха очи и видяха Тирики и Микаел, застанали на прага.
— Влезте, мили мои — усмихна се Домарис, без да може да откъсне очи от Микаел. Сърцето я болеше непоносимо — струваше и се, че към нея идва Микон…
Момчето и момичето влязоха плахо и застанала пред майките си, хванати за ръце. Макар и все още чужди един на друг, сближаваше ги това, че и за двамата събитията се бяха развили със зашеметяваща бързина и всичко в детския им свят се бе обърнало наопаки. През целия си досегашен живот Микаел познаваше само строгата дисциплина на жреците, при които бе живял; всъщност нито за миг не бе забравил изцяло майка си, но сега се чувстваше притеснен в нейно присъствие. Тирики винаги бе знаела, че Домарис не я е родила, но някак не бе обръщала внимание на това; Домарис я обожаваше, глезеше и обичаше така страстно, че тя никога не бе почувствала липсата на родна майка.