Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Мениън наблюдаваше как тролите се отдалечават от него и изчезват в гъстата мъгла на утрото и още не можеше да прецени дали трябва да се намеси. Аланон му беше възложил задача, която трябва да свърши — жизнено важна задача, която можеше да спаси живота на хиляди души. Нямаше време за неразумни набези в чужда вражеска страна, само за да задоволи собственото си любопитство, дори ако това означаваше да спаси… Ший! Ами ако пленникът е Ший? Мисълта премина светкавично в разпаления му мозък и в съшия миг решението беше взето. Ший беше ключът към всичко — ако имаше някаква вероятност пленникът във вързопа да е Ший, той трябва да се помъчи да го спаси.
Мениън скочи на крака и хукна стремглаво на север, в посоката, от която току-що беше дошъл, като се опитваше да се движи успоредно на пътя, по който поеха тролите. Трудно му беше да се ориентира в гъстата мъгла, но нямаше време да се занимава с това. Никак нямаше да му е лесно да измъкне пленника от четиримата въоръжени троли, още повече, че всички те бяха далеч по-силни физически от него. Освен това имаше опасност някъде отново да минат през предните постове на хората от Северната земя. Ако не успееше да ги спре преди това, с него беше свършено. Можеше да се надява да се спаси единствено ако си остави отворен път за бягство към Мърмидън. Докато тичаше, Мениън усети първите капки дъжд на приближаващата буря върху лицето си, а грохотът на гръмотевиците кънтеше зловещо пред него, докато вятърът непрестанно се засилваше. Отчаяно търсеше през прииждащите мъгли и облаци някаква следа от онези, които преследваше, но не виждаше нищо. Явно е бил прекалено бавен и ги беше изпуснал. Втурна се с главоломна бързина в степта, устремен като дива черна сянка през мъглата, заобикаляше малките дървета и групи от храсти и очите му опипваха пустите низини. Дъждът го удряше право в лицето и влизаше в очите му, заслепяваше го и го принуди да намали скоростта, за да изтрие топлата мъгла от дъжд и пот. Тръсна гневно глава. Трябва да са някъде наблизо! Няма начин да ги е загубил!
Внезапно четиримата троли се появиха от мъглата вляво зад гърба на Мениън. Напълно самозабравил се, той не беше преценил правилно и ги беше изпреварил. Снижи се зад групичка от храсти и наблюдаваше как се приближават. Ако продължаха в същата посока, щяха да минат край огромните храсталаци малко по-напред. Планинецът изскочи от укритието си, отново се стрелна в мъглата и тича, докато ги загуби от поглед. Ако го бяха видели, с него беше свършено. Но ако не го бяха забелязали, той щеше да може да излезе от укритието си и да хукне към реката. Затича се обратно към равнината вляво от него, докато стигна прикритието на храстите, и, дишайки тежко, застана на четири крака като се вторачи през клоните.
В първия момент не видя нищо, освен мъглата и дъжда, но после четирите яки фигури се появиха от сивата мъгла, насочени право към прикритието му. Свали ловното си наметало, което беше прогизнало от сутрешния дъжд. Щеше да му е необходима бързина, за да се изплъзне от масивните троли след като успее да измъкне пленника. Наметалото му само щеше да го забави. Свали и тежките си ботуши. Постави до себе си меча на Лий, след като изтегли напълно бляскавото му острие от кожената ножница. Бързо прикрепи отпуснатата тетива към големия ясенов лък и извади две големи черни стрели. Тролите бързо приближаваха към укритието му и черните им фигури се виждаха през отрупаните с листа клони на храстите. Вървяха по двойки. Единият от първите двама носеше отпуснатото тяло на завързания пленник. Вървяха безгрижно към скрития човек, явно спокойни в територията, която според тях, беше напълно под контрола на собствените им сили. Мениън се надигна бавно на едно коляно, прикрепи една от черните стрели на дългия си лък, и ги зачака без да помръдне.
Нищо неподозиращите троли бяха почти на върха на покритата с храсти височинка, когато първата стрела излетя с остър звук и удари мускулестия прасец на огромния човек от Северната земя, който носеше пленника. Той нададе вик на гняв и болка, падна, изпускайки товара си, и стисна с две ръце ранения си крак. В този момент на изненада и объркване Мениън изстреля и втората си стрела, която се заби силно в незащитеното рамо на другия от първата двойка. От удара едрото му тяло се завъртя обратно и залитна силно към двамата зад него.