Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Мара вирна брадичка. Мъчеше се да не поглежда окървавеното лице на Люджан. Беше отказал да вдигне ръцете си, за да го вържат, и макар да не се беше съпротивлявал, се наложи да се отнесат грубо с него, докато ги извият зад гърба му и ги стегнат. Очите му потъмняха от гняв, като видя за какво по-добро бяха решили да използват магарето: Камльо беше очаровала варварите — красотата й бе оценена като ценна плячка и щеше да язди тя, а не Мара.
Когато Сарик отново дръзна да възрази, го удариха в лицето и му извикаха на завален цурански:
— Тъмнокосата е по-близо до края на годините си за раждане. Цената й е малка.
Мара изтърпя и този срам, макар лицето й да пламна. Но докато ги подкарваха напред, я загложди несигурност. Нямаше представа какво ще направят турилците с нея и хората й, но след като знаеше как цураните се отнасяха с пленените планинци, не очакваше съдбата й да е особено приятна.
Поведоха ги през хълмовете. Мара се хлъзгаше и залиташе по влажната глина и газеше през дълбоките до колене ручеи. Мокрите каишки на сандалите й се врязваха в кожата, а петите й подпухнаха от мехури. Хапеше устни, за да задържи сълзите от болката. Щом залитнеше от умора, някой я ръгаше с лакът или с плоското на меча или брадвата си. Гърбът й целият беше на синини. Така ли се бяха чувствали Кевин и съотечествениците му, докато ги бяха карали на робския пазар? Беше си мислила, че разбира, когато бе решила, че робството е нечовешка злина. Сега трупаше опит от първа ръка за страданието и страха, които трябваше да изпитват такива окаяни хора. И макар състоянието й да беше ужасно, все пак беше свободна жена и отново щеше да бъде, ако оцелееше — а какво ли беше човек да знае, че няма никаква надежда за спасение? Гневът на Кевин по този въпрос вече не я озадачаваше.
Камльо яздеше магарето. Лицето й беше пребледняло, но изражението й беше безстрастно, съвсем по цурански. Само че Мара виждаше ужаса зад маската й. Нещо в Камльо бе започнало да се пробужда, особено когато поглеждаше господарката, която се препъваше и залиташе зад магарето.
Ниските хълмове станаха каменисти. Денят напредваше. През болката, потта и умората Мара си напомни за по-висшите цели, принудили я да избере безусловното подчинение. Но отвлечените понятия за морал ставаха сякаш все по-маловажни, докато гърлото й пресъхваше от жажда и краката й трепереха от умора. За сетен път се помъчи да укрепи отпадащата си решимост: трябваше да открие тайната зад онова, което царицата на чо-джа и магьосникът от Низшия път бяха определили като забранено. В тази враждебна земя я очакваше загадка, още по-влудяваща с това, че решението й лежеше извън цуранския опит. Мара не разполагаше с никаква податка какво да очаква когато и ако получеше възможност да чуе някой посветен в тайната авторитет. Дори не знаеше турилски, още по-малко какви въпроси трябва да зададе. Колко арогантна беше, когато се качи на борда на Коалтека с вярата, че ще може да стигне до тези чужди брегове и с приказки и с личното си влияние да направи достатъчно впечатление, за да бъде изслушана вежливо от враговете на народа й! Родена да властва, никога в живота си лишавана от привилегиите на ранга си, Мара осъзна колко глупави са били очакванията й. Възвеличена като Слуга на империята, почитана от народа си, та изобщо не си беше помисляла, че чужденците може да се отнесат различно към нея. Уроците, които бе научила от Кевин от Зюн, би трябвало да са я предупредили за разликите между народите. Щяха ли боговете изобщо да й простят глупостта й?
Страхът я измъчваше все по-силно, докато похитителите й я тласкаха неуморно по високия проход през хълмовете. Магарето крачеше бавно, без да съзнава човешките грижи и примирено с това, което боговете го бяха направили да бъде — товарно животно. Не че аз нося по-малък товар, помисли Мара и отново се спъна. Потънала в отчаяни мисли, не забелязваше измъчените загрижени погледи на Сарик и Люджан. Не само съдбата на фамилията й се крепеше на нейната сила. Пленът й носеше болезнен урок: никой мъж или жена не трябваше да живее по прищявката на други. Но само така можеше да се опише окаяният живот на цуранското простолюдие. Тяхната съдба и съдбата на най-низшите роби зависеше от нея толкова, колкото и съдбата на благородниците. Но реформата в Цурануани не можеше да започне, преди да бъде премахнато всемогъществото на Събранието.
Горчиви възможности изплуваха на повърхността и затормозиха храбрата й решимост: това, че Касума може да се окаже последното й дете, че раздялата й с Хокану може да продължи до края на живота й, че бе оставила нерешен проблема с неохотата му да обяви дъщеря им за своя наследничка. Противоречивият характер на Кевин я беше научил, че любовта към един мъж не гарантира мира с него. Не помнеше по-тъжен миг в живота си и малко бяха по-скръбни от мига, в който имперският декрет я беше принудил да отпрати варварина.