Господарка на Империята

— Аз съм Иаяпа, воине — заяви на турилската реч. — Говоря от името на лейди Акома, която идва с мир.

Мъжът скочи от скалата. Късата пола се развя и се видяха мускулестите му бедра. Главата му беше обръсната, освен кръга на темето, където плитките му бяха пуснати да растат още от детството му. Увиснаха чак до кръста му, щом стъпи на земята, целите овързани с талисмани.

— Не е облечен за война — прошепна Люджан.

Мара кимна. Беше чела, че турилците сменят облеклото си, когато се бият — тръгваха голи, само с шлемове, щитове и оръжия, тъй като се гордееха, че мъжеството им не се е свило от страх, и държаха враговете да знаят това.

Мъжът закрачи наперено към Мара, която беше малко по-напред от останалите. Магарето пристъпваше нервно и Мара подръпна юздите. Напомни си, че трябва да се държи все едно всичко е наред.

Планинецът каза нещо на грубата си реч и сграбчи юздата на магарето. Духна в ноздрите му и по някаква странна причина животното се успокои. След това мъжът дрънна с пръсти по талисманите си и заобиколи главата на животното. Озова се пред Мара и се наведе напред, докато носът му едва не докосна нейния.

— Не се движи, Добра слуга — подвикна Иаяпа. — Изпитва куража ти.

Мара затаи дъх и си наложи да не затвори очи. Усещаше тревогата на хората си. Ръцете ги сърбяха да извадят оръжията. Камльо също беше забравила ненавистта си към мъжете и се беше присвила уплашено до най-близкия воин. Но дисциплината на Акома устоя. Войниците й останаха неподвижни и след като Мара отказа да наведе поглед или да се отдръпне, планинецът изпусна мощния си вмирисан на чесън дъх и отстъпи. Изпръхтя, признавайки, че куражът й е достатъчен.

— Кой говори от твое име, жено?

Преди Иаяпа Да е успял да я спре, Мара отвърна:

— Аз водя тук.

Мъжът оголи белите си зъби в изражение, което явно не беше усмивка. Загорялото му от силното слънце лице се сбръчка презрително.

— Имаш дързост, жено, признавам ти го. Но да водиш тези мъже? Ти си женска. — Обърна се към Люджан, който беше най-близо, и промени въпроса си: — Ти! Не отвръщам на женски език, а искам да знам: какво ви кара да дойдете с воини в земите ни? Война ли търсите? — Последното, изглежда, беше шега или подигравка, защото мъжът избухна в груб смях.

Мара махна на Люджан да мълчи и все едно че мускулестият мъж не стоеше до нея, се обърна към водача.

— Този човек изглежда развеселен. Присъствието ни ли смята за смешно, или възнамерява да оскърби честта ни?

Но дали защото спазваше собствения си съвет, или от страх, Иаяпа си замълча.

Мара се намръщи. Беше принудена да разчита на собствената си преценка. Според цуранските описания турилците бяха кръвожадни воини, бързи в нападенията и свирепи в бой. Но мненията на една нашественическа армия бяха неблагонадеждни. Единствените други турилци, които беше виждала, бяха пленниците, пратени на арената. Те се бяха доказали като уверени, независими и храбри мъже. Бяха понесли боя на цуранските надзиратели, вместо да се бият в зрелище за забавление на похитителите си.