Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Минаха през укрепленията и тръгнаха по широка улица. Никой не прояви никаква враждебност обаче, единствено магарето привличаше вниманието на децата.
— Има само четири крака! — викаха те.
— Защо не пада? — извика друго, може би на годините на Аяки, преди да умре.
Войникът, който водеше животното, им отвръщаше с груби шеги и децата пищяха от смях.
Мара отбеляза:
— Като ги гледам колко са весели, май не смятат да ни убиват.
— Дано боговете дадат да си права, господарке — отвърна Люджан.
Но опасенията му си останаха. Виждаше жадните погледи, които мъжете хвърляха на Камльо. Лицата на жените бяха намръщени и недружелюбни, а един слуга, понесъл ведро с вода, се изплю презрително към тях. Турилците бяха свирепа раса според твърденията на ветераните, завърнали се живи от боевете по тези хълмове.
Щом излязоха на площада, се видя, че цялото селище е всъщност кръг от сгради, построени до стената, с което в центъра оставаше открит пазар с шатри за сергии на търговците и трънливи плетове за пазене на добитъка. Откараха ги в най-голямата от тези кошари, като зяпачите се смееха и подвикваха презрително. Иаяпа отказваше да отвърне на молбите на Сарик за превод, а самата Мара беше твърде уморена, за да я интересува. Копнееше само за кътче чиста земя, където да седне — пръстта, която газеше, беше затрупана с гъст животински тор. Завиждаше на Камльо за мястото й на гърба на магарето, докато не я погледна и не разбра по пребледнялото й лице, че сигурно се е натъртила лошо от толкова дълго седене в седлото. Мъжете не я свалиха, а вързаха животното за един пилон до портата, подпряха се на стобора и замърмориха одобрително за златистата й коса и красотата й.
Разгневена от липсата на грижа дори за най-основните им човешки нужди, Мара извика високо:
— Какво ще правите с хората ми? — Разтреперана от яд, подсилен още повече от страха, тръсна глава и вирна брадичка. — Воините ми се нуждаят от храна и вода, и прилично място за отдих! Това ли е гостоприемството, което показвате към непознати, дошли с мирна мисия? Да ги вържете като роби — в кошара за добитък? Срам за вас, въшльовци, родени в мръсотия като прасета! — Използва мидкемийската дума за животно, чиито навици се смятаха за отвратителни, поне според Кевин.
Чуждата дума, изглежда, обърка турилците и те се навъсиха, а водачът им, почервенял от гняв или може би от смущение, извика на Люджан:
— Накарай я да замълчи, ако искаш да живее.
Люджан го изгледа намръщено и му отвърна с глас, който можеше да се чуе над цяло бойно поле:
— Тя е моята господарка. Изпълнявам заповедите й. Ако имаш ум колкото да не се подмокряш в постелята си нощем, щеше да направиш същото.
При тази обида водачът на планинците изрева от гняв. Може би дори щеше да извади меча си, но един от спътниците му го спря. Казаха си нещо на турилски. След като не ги разбираше, Люджан можеше само да стои с мълчаливо достойнство. Разгневеният водач се остави да го усмирят, още повече че всички около него млъкнаха.
— Това трябва да е главатарят им — каза Сарик и кимна към загърнат в наметало мъж, който слизаше по дървеното стълбище на една внушителна сграда. Уличните хлапета се пръснаха от пътя му, а възрастните сведоха почтително глава.
Мъжът беше стар и попрегърбен, но се движеше с увереност, която все още можеше да се справи и с най-трудната планинска пътека. Мара прецени възрастта му на около шейсет години. Талисмани от коркара, изваяни от цурански ръце, висяха заплетени в плитката му, носени несъмнено като бойни трофеи. Мара потисна трепета си, щом старецът се приближи достатъчно, за да може да различи копчетата на наметалото му, направени от лъскава кост. Значи бяха верни приказките за вярата на турилците, че взета от мъртъв враг вещ им носи сила в живота. Костите на пръстите й като нищо можеше да свършат като украса на облеклото на някой воин.
Планинският главатар спря, каза нещо на водача на отряда, довел пленниците, посочи златокосата куртизанка на магарето, каза още нещо и се усмихна. Водачът на отряда отдаде чест: явно го бяха освободили. Ако се съдеше по доволното му изражение, бързаше да се прибере при жена си.
Сарик обаче извика след него:
— Няма ли поне да ни представиш?
Водачът на отряда замръзна на място. Хората му и главатарят гледаха с любопитство, докато той премисляше дали трябва да отговори на подканата на пленник. След това подвикна през рамо: