Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Майката не откъсваше очи от почервенялото й лице. Тя виждаше в него като в огледало как расте възторгът на дъщерята, разкриваща смелите си мечти.
— Не ми се иска да ви пусна — каза тя. — Не е хубаво да се дели семейството.
Ал пръхна:
— Да работя при Кони? Не може ли той да работи при мене? Глупак. Мисли, че освен него никой друг не може да учи вечер.
И майката изведнъж разбра, че всичко това са мечти. Тя отново погледна пътя и се настани по-удобно на седалката, но насмешливият израз в очите й се запази.
— Бабата как се чувствува там днес? — попита тя.
Ръцете на Ал стиснаха по-здраво волана. Машината почна тихо да чука. Ал даде газ и чукането се усили. Той намали аванса на мотора и пак се вслуша, после отново даде газ и още веднъж се вслуша. Чукането се превърна в металическо звънтене. Ал даде сигнал и изви на края на шосето. Камионът отпред се спря и без да завие, бавно тръгна назад. Покрай двете коли минаха бърже три автомобила, всеки от тях даде сигнал, а шофьорът на последния се подаде от прозореца и извика:
— Къде си спрял, проклетнико!
Том докара камиона съвсем близо до леката кола, слезе и тръгна към нея. Седналите върху багажа наведоха надолу глави. Ал отново намали аванса на мотора и се вслуша в работещата на празен ход машина. Том попита:
— Какво има, Ал?
Ал даде газ.
— Слушай. — Звънтенето стана още по-силно.
Том се вслуша.
— Увеличи аванса на мотора. — Той вдигна капака и пъхна глава вътре. — Сега дай газ. — Той отново се вслуша, после свали капака. — Да, мисля, че си прав, Ал — рече той.
— Мотовилковият лагер, нали?
— Ако се съди по звука, да — отвърна Том.
— Не съм жалил маслото — унило каза Ал.
— Значи, не е достигало дотам. Повредената част е засъхнала съвсем. Няма какво, трябва да се смени. Добре, ще продължа малко напред да потърся равно място, където да спрем. А ти карай бавно след мен. Да не разбием съвсем колата.
Уилсън попита:
— Лоша ли е повредата?
— Да, доста — отвърна Том и като тръгна обратно към камиона, бавно го подкара напред.
Ал се оправдаваше:
— Не знам как се случи това. Не жалех маслото. — Вината е негова, той си знаеше това. Сам чувствуваше, че е виновен.
Майката каза:
— Ти не си виновен. Ти вършеше всичко както трябва. — И после плахо попита: — Трудно ли ще се поправи?
— Да, самата част е на трудно място. Ще трябва да я сменим или да я залеем с композиция. — Той дълбоко въздъхна. — Добре, че Том е тук. Не съм сменял досега лагери. Може би Том умее да върши това.
Напред край пътя имаше грамадно червено рекламно табло, което хвърляше дълга сянка. Том свърна от шосето, премина през една малка канавка край пътя и спря камиона в сянката. Той излезе от кабината, чакайки да пристигне Ал.
— По-бавно, по-бавно — извика той. — Не бързай, иначе ще счупиш и някой ресор.
Ал почервеня от яд и намали захранването.
— Върви по дяволите! — извика той. — Да не би аз да съм счупил лагера? И отгоре на всичко: „Ще счупиш и някой ресор!“
Том се ухили.
— Не се горещи. Не го казах, за да те укоря. Внимавай само да минеш по-леко през канавката.
Ал мърмореше, преминавайки предпазливо:
— Гледай да не втълпиш на някого в главата, че аз съм виновен. — Моторът сега чукаше още по-силно.
Ал навлезе в сянката и го угаси.
Том вдигна капака.
— Докато не изстине моторът, не бива да почваме. — Останалите слязоха от колите и се събраха на купчина около доджа.
Бащата попита:
— Сериозна ли е повредата? — И клекна на земята.
Том се обърна към Ал:
— Знаеш ли да сменяш лагери?
— Не — отговори Ал. — Никога не ми се е случвало това. Но виж, картер съм сменял.
— Трябва да се свали картерът, да се намери нов лагер, да се изпасва, да се постави на място и се затегне. Работа за цял ден. Ще трябва да се върнем в Санта Роуза, оттам ще купим лагер. До Албукерк има към седемдесет и пет мили, не по-малко… Ах, дявол да го вземе! Утре е неделя. Нищо няма да можем да купим — магазините са затворени. — Всички стояха мълчаливо. Рути се притисна до колата и погледна под капака, надявайки се да види счупената част. Том продължи полугласно: