Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— И знаете ли — продължи той, — не аз ангажирах тоя млад човек. Неговите хора имали някакъв дял при моите собственици. Бях, така да се каже, принуден насила да го взема. Изглеждаше много способен, много възпитан и прочие. Но, знаете ли — някак си никога не съм го харесвал. Аз съм прям човек. Виждате ли, той не беше точно оня род човек, който подхожда за първи помощник на кораб като „Сефора“.

Така се бях свързал в мислите и впечатленията си с тайния спътник в моята кабина, че почувствувах как сякаш на мен лично ми се даваше да разбера, че и аз не съм от оня род, който би подхождал за първи помощник на кораб като „Сефора“. В мислите си ни най-малко не се съмнявах в това.

— Съвсем не този тип човек. Нали разбирате? — настоя той, като ме гледаше упорито.

Усмихнах се вежливо. За момент ми се стори объркан.

— Предполагам, че ще трябва да съобщя за самоубийство — додаде той.

— Моля?

— Са-мо-у-бий-ство! Това ще трябва да пиша на собствениците на моя кораб веднага, щом пристигна.

— Освен ако не успеете да го намерите до утре — съгласих се безстрастно… — Искам да кажа, жив.

Той смънка нещо, което аз действително не успях да доловя, и обърнах ухото си към него озадачено. Той почти изрева:

— Брегът, казвам, сушата, е най-малко на седем мили от мястото, където съм хвърлил котва.

— Толкова горе-долу.

Липсата на вълнение у мен, на любопитство, на изненада, на какъвто и да било подчертан интерес започна да събужда недоверие у него. Като изключим обаче успешното ми преструване на глух, не се бях опитвал да го мамя с нищо друго. Бях се почувствувал съвсем неспособен да играя както трябва ролята на несведущ и затова се страхувах да опитам. Сигурно е също така, че той бе дошъл с някои готови подозрения и че гледаше на моята учтивост като на необичайно и неестествено явление. И въпреки това как другояче бих могъл да го посрещна? Не сърдечно! Това беше невъзможно поради психологически причини, които не е нужно да изтъквам тук. Единствената ми цел беше да не допусна разследване от негова страна. Навъсено? Да, но навъсеността би могла да предизвика въпрос, насочен право в целта. Педантичната учтивост от гледна точка на това, че бе нещо ново за него, и от гледна точка на естеството й бе най-добре пресметнатият маниер да се удържи този човек. Но имаше опасност той да пробие грубо отбраната ми. Мисля, че не бих могъл да го посрещна направо с лъжа пак поради психологически (неетични) причини. Ако знаеше само колко ме беше страх да не би да постави на изпитание чувството ми за идентичност с другия! Но колкото и странно да звучи — за това помислих едва по-късно, — вярвам, ни най-малко не беше смутен от обратната страна на това чудновато положение, от нещо в мен, което му напомняше за човека, когото търси, което намекваше за някаква тайнствена прилика с младия мъж, на когото не бе имал вяра и когото не бе харесал още от самото начало.