Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Благодаря! Не! — Никога не пиел алкохол. Малко вода би пийнал обаче. Изпи две пълни водни чаши. Страшна жажда чувствувал от тази работа. Откакто се съмнало, непрекъснато бил изследвал островите около неговия кораб.
— Това пък за какво — за удоволствие? — запитах, като си дадох вид, че проявявам учтив интерес.
— Не! — Въздъхна. — Мъчително задължение.
Понеже продължаваше упорито да мънка, а пък аз исках моят двойник да чува всяка дума, дойде ми наум да му кажа, че много съжалявам, но малко недочувам.
— И толкова млад човек при това! — кимна той, без да свали от мен замазано сините си неинтелигентни очи. — Каква беше причината за това — някаква болест? — заинтересува се без ни най-малко съчувствие, сякаш смяташе, че ако е така, съм получил това, което заслужавам.
— Да, болест — потвърдих с весел глас, което като че ли го порази. Но бях постигнал целта си, защото той се видя принуден да повиши глас, докато ми предаде разказа си. Не си заслужава да го отбелязвам. Малко повече от два месеца бяха минали от случилото се и той бе мислил толкова много върху това, че изглеждаше съвсем объркан.
— Какво бихте помислили, ако подобно нещо се случеше на борда на вашия собствен кораб? На „Сефора“ съм вече близо петнадесет години. Аз съм известен капитан на търговски кораб.
Беше силно обезпокоен — и може би трябваше да му съчувствувам, ако бях в състояние да откъсна мисления си поглед от човека, който неподозирано делеше с мен кабината ми, като да беше моето второ аз. Той беше там, от другата страна на преградата, на не повече от четири-пет стъпки от нас. Гледах учтиво капитан Арчболд (ако това беше името му), но всъщност виждах другия, в сива пижама, седнал на ниско столче, със събрани боси крака, със скръстени ръце, и чувствувах как всяка дума, казана между нас, достигаше до ушите на тъмнокосата му глава, сведена на гърдите му.
— На море съм вече тридесет и седем години, като момче и мъж, и никога не съм чувал подобно нещо да се е случвало на английски кораб. Защо трябваше да стане точно на моя кораб? А отгоре на всичко и жена ми е на борда.
Почти не го слушах.
— Не мислите ли — рекох, — че голямата вълна, която, както ми казахте, заляла палубата точно в оня момент, може да е убила човека? Виждал съм вълна да убива човек само с тежестта си, ей така — чиста работа, просто му строшава врата.
— Боже мой! — възкликна той изразително, фиксирайки ме със замазаните си сини очи. — Вълната! Никой човек, убит от вълната, не би изглеждал така. — Беше явно шокиран от моето предположение. И както се бях втренчил в него, съвсем неподготвен за нещо по-особено от негова страна, той подаде напред главата си близо до моята и изплези езика си към мен така внезапно, че бях принуден да се дръпна уплашен назад.
След като успя да смути спокойствието ми по този начин, той поклати глава с вид на знаещ човек. Ако съм бил видял гледката, ме увери той, нямало да я забравя, докато съм жив. Времето било твърде лошо, за да могат да погребат трупа в морето, както се полагало. И тъй, на следния ден на разсъмване го занесли на задната палуба, лицето му покрито с малко плат от знаме; той прочел кратка молитва и после, както онзи си бил облечен в мушамата и високите ботуши, го хвърлили сред грамадните вълни, които като че ли били готови всеки момент да погълнат самия кораб с ужасните хора на борда му.
— Зарифованият фок ви е спасил — подхвърлих аз.
— С божия помощ да — възкликна той пламенно. — Твърдо вярвам, че по силата на някаква особена милост „Сефора“ устоя на вихрените напори на бурята.
— Поставянето на това платно е, което… — започнах аз.
— Това беше ръката на самия бог — прекъсна ме той. — Нищо друго не би могло да го извърши. Не ме е страх да ви кажа, че едва се осмелих да дам заповедта. Изглеждаше невъзможно да се опитаме да се докоснем до нещо, без да го загубим, а тогаз и последната ни надежда бе изчезнала.
Ужасът от бурята още не го беше напуснал. Оставих да продължи за малко и после казах небрежно, сякаш се връщах на второстепенен въпрос:
— Били сте твърде нетърпелив да предадете вашия помощник на хората на сушата, предполагам?
Точно така. В ръцете на закона. В мрачната му упоритост по този въпрос имаше нещо непонятно и малко ужасяващо, нещо, бих казал, мистично, съвсем отделно от усърдието му да не бъде заподозрян в „поощряване на дела от този род“. Тридесет и седем благоприятни години на море, от които над двадесет като безукорен капитан, и последните петнадесет на „Сефора“ като че бяха причина да чувствува някакво безмилостно задължение.