Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Трябваше да го разтърсвам в продължение на цяла минута, но когато най-после отвори очи, той беше в пълно душевно равновесие и ме погледна въпросително.

— Всичко върви добре — прошепнах аз. — Но сега ще трябва да изчезнете в банята.

Той стори това безшумен като призрак; тогава позвъних за прислужника и застанал срещу него дръзко, му наредих да оправи каютата ми, докато се окъпя — „и побързайте с тая работа“. Тъй като тонът ми не допускаше никакви възражения, той каза „Да, сър“ и изтича да си вземе лопатката и четките за прах. Изкъпах се, като събличането и обличането, плискането и подсвиркването вършех бавно и спокойно, за назидание на прислужника, докато тайният спътник на живота ми стоеше прав и изпънат като струна в малкото пространство с лице, което на дневна светлина изглеждаше много хлътнало, с клепачи, сведени надолу, под суровата, мрачна линия на веждите, събрани в лека бръчка.

Когато го оставих там, за да се върна в каютата си, прислужникът свършваше с бърсането на праха. Изпратих да повика помощника ми и започнах с него непринуден разговор. Пошегувах се, така да се каже, за страхотния вид на бакенбардите му, но целта ми беше да му дам възможност да огледа хубаво кабината ми. И тогава най-после можех с чиста съвест да затворя вратата и да повикам моя двойник обратно в уединената й част. Нищо друго не можеше да се направи. Той трябваше да седи мирно и тихо на едно малко сгъваемо столче, полускрит зад тежките палта, закачени там. Чувахме как прислужникът влезе в банята откъм салона, как напълни шишетата с вода, почисти, постави нещата на място — бръс, тряс, звън, — после пак навън в салона, завъртане на ключа — щрак. Такъв беше моят план да запазя невидимо второто ми аз. Нищо по-добро не можеше да се измисля при тези условия. Седяхме в моята кабина: аз на писалището, готов да си дам вид, че съм зает с някакви книжа, той зад мен, без да се вижда откъм вратата. Да разговаряме през деня не би било разумно, а и не бих могъл да издържа възбудата от онова странно чувство, че шепна на себе си. От време на време, поглеждайки през рамо, го виждах там отзад да седи вдървен на ниското столче, събрал босите си крака един до друг, скръстил ръце и оборил глава на гърдите — съвсем неподвижен. Всеки би могъл да го вземе за самия мен.