Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Разбирам напълно — изразих тази искрена увереност в ухото му. Беше се запъхтял от шепнене; чувах как се задъхва. Всичко беше много просто. Същата тази сила, опъната като лък от напрежение, която бе дала на двадесет и четирима мъже шанс поне да се спасят, беше смазала с нещо като възвратно действие едно недостойно, размирно съществуване.

Но не бях оставен спокойно да претегля достойнствата на въпроса — чух стъпки в салона, силно почукване.

— Има достатъчно вятър, за да можем да се движим, сър.

Това бе призивът на едно ново изпитание на мислите и дори на чувствата ми.

— Изкарайте хората навън — провикнах се през вратата. — Идвам веднага на палубата.

Отивах навън да се запозная с моя кораб. Преди да напусна каютата, очите ни се срещнаха — очите на единствените двама непознати хора на борда. Посочих към уединената част на каютата, където малкото сгъваемо столче очакваше моя двойник, и сложих пръст на устните си. Той направи някакъв жест — малко неясен, малко тайнствен, съпроводен от лека усмивка, като че ли на съжаление.

Не му е тук мястото да описвам в подробности какво преживява човек, когато почувствува за първи път, че корабът под краката му се движи по негова собствена и независима заповед. В моя случай тези преживявания не бяха без примеси. Не бях съвсем самичък в ролята си на капитан, защото в каютата ми беше онзи чужд човек. Или по-точно, не бях напълно и изцяло с моя кораб. Част от мен отсъствуваше. Това психическо усещане да бъдеш на две места едновременно ми бе повлияло физически, сякаш настройката ми за потайни действия бе проникнала в самата ми душа. Преди да беше изтекъл и час, откак корабът бе потеглил, се наложи да помоля помощника си (той стоеше до мен отстрани) да засече по компаса положението ни спрямо пагодата и се улових как се накланям към ухото му, за да му говоря шепнешком. Казвам улових се, но вече достатъчно се бе изплъзнало от устата ми, за да уплаши човека. Не мога да опиша това другояче, освен като кажа, че той се дръпна настрана подплашен. От този момент нататък мрачното, предубедено държане не го напусна вече, сякаш се бе добрал до някакви обезпокоителни сведения. Малко по-късно тръгнах да погледна компаса с такава потайна походка, че рулевият забеляза това — а и аз не можех да не видя необичайното ококорване на очите му. Това са дребни примери, макар че не е в интерес на никой началник да бъде подозиран в смешни ексцентричности. Но аз бях засегнат още по-сериозно. За моряка има известни думи, жестове, които би трябвало при дадени условия да следват така естествено, така инстинктивно, както мигането на застрашено око. Дадена команда би трябвало да се отрони от устните му съвсем непринудено; даден знак би трябвало да бъде направен, така да се каже, без обмисляне. Но цялата ми несъзнателна будност ме бе напуснала. Трябваше да положа усилия на волята, за да върна обратно себе си (от каютата) към условията на момента. Чувствувах, че съм станал нерешителен командир в очите на тези хора, които ме наблюдаваха повече или по-малко критично.