Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Чух хората от екипажа да мият палубите над мен. Знаех, че ще бъда уведомен веднага, ако имаше някакъв вятър. Тихо е, помислих и изпитах още по-силно безпокойство. Наистина се чувствувах раздвоен повече от всякога. Внезапно прислужникът се появи отново на вратата. Скочих от кушетката така бързо, че той се стресна.

— Какво търсите тук?

— Да затворя илюминатора, сър — мият палубите.

— Той е затворен — казах, почервенявайки.

— Много добре, сър. — Но не мръдна от вратата и известно време отговаряше на втренчения ми поглед, като ме гледаше по необичаен, двусмислен начин. После очите му се поколебаха, целият му израз се промени и с необикновено благ глас, почти увещавайки ме, рече:

— Мога ли да вляза да прибера празната чаша, сър?

— Разбира се! — Обърнах му гръб, докато той се шмугна вътре и излезе. След това откачих вратата от куката, затворих я и дори поставих резето. Това не можеше да продължава дълго. Отгоре на всичко в кабината беше горещо като в пещ. Надзърнах да видя моя двойник и открих, че не се е помръднал, ръката му още стоеше над очите, но гърдите му се надигаха, косата му бе мокра, брадичката му лъщеше от пот. Пресегнах се над него и отворих илюминатора.

„Трябва да се покажа на палубата“ — помислих си.

Естествено теоретически можех да правя каквото си искам, без никой, додето стигаше хоризонтът наоколо, да ми каже не, но да заключа кабината си и да взема ключа със себе си не посмях. Веднага, щом подадох глава от стълбата, видях двамата мои офицери — втория помощник бос, първия с високи гумени ботуши — отпред, на задната палуба, и прислужника до половината на трапа, който говореше нещо много усърдно. Той ме съзря случайно и веднага се спусна надолу, вторият помощник изтича към главната палуба, давайки някоя и друга команда на висок глас, а първият помощник дойде да ме посрещне, като вдигна ръка за поздрав към шапката си.