Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Къде отивате с това сако?
— Във вашата кабина, сър.
— Има ли вероятност да завали нов проливен дъжд?
— Съвсем не зная, сър. Да се кача ли пак горе и да видя, сър?
— Не! Няма нужда.
Целта ми бе постигната, защото без съмнение моето друго аз там вътре щеше да чуе всичко. През целия този промеждутък двамата ми офицери нито веднъж не вдигнаха очи от чиниите пред тях, но устната на този проклет недодяланик, втория помощник, видимо потрепери.
Очаквах прислужникът да остави сакото ми на куката и да излезе веднага. Но той много се забави; все пак надмогнах в достатъчна степен нервността си, за да не извикам по него. Изведнъж ми стана ясно (това можех съвсем добре да чуя), че този приятел поради една или друга причина отваряше вратата на банята. Това беше краят. Там мястото беше такова, че буквално нямаше къде да се обърне човек. Гласът ми замря в гърлото и целият се вкамених. Очаквах да чуя вик на изненада и ужас и направих някакво движение, но нямах сили да се изправя на крака. Всичко си бе все тъй тихо. Може би моето второ аз бе сграбчило окаяния нещастник за гърлото? Не зная какво бях в състояние да направя следващия миг, ако не бях видял прислужника да излиза от стаята ми, да затваря вратата и после да застава спокойно до бюфета.
„Спасен!“, си помислих. Но не! Загубен! Избягал! Той беше избягал!
Сложих ножа и вилицата си в чинията и се облегнах назад на стола. Главата ми се въртеше. След малко, когато се бях окопитил достатъчно, за да мога да приказвам със спокоен глас, дадох указания на помощника си сам да извърши маневрата в осем часа.
— Няма да дойда на палубата — продължих аз. — Смятам да си легна и не искам да ме безпокоят до полунощ, освен ако вятърът промени посоката си. Чувствувам се неразположен.
— Вие наистина преди малко не изглеждахте съвсем добре — забеляза първият помощник без особена загриженост.
Двамата излязоха и аз впих очи в прислужника, който прибираше масата. Нищо не можеше да се прочете по лицето на този нещастник. Но защо отбягва моя поглед, питах се аз. После реших, че бих желал да чуя тона на гласа му.
— Прислужник!
— Сър! — сепна се той както обикновено.
— Къде закачихте онова сако?
— В банята, сър. — Все същият разтревожен глас. — Още не е съвсем изсъхнало, сър.
Останах още малко в офицерския салет. Беше ли моят двойник изчезнал, както беше дошъл? Но за идването му имаше обяснение, докато изчезването му би било необяснимо… Влязох бавно в неосветената си кабина, затворих вратата, запалих лампата и отпърво не смеех да се обърна. Когато най-после сторих това, видях го да стои като истукан в тясната уединена част на кабината. Би било невярно да кажа, че бях поразен, но за миг се усъмних във физическото му съществуване. Възможно ли е, питах се аз, да е невидим за други очи освен за моите? Сякаш виждах призрак. Неподвижен, с мрачно лице, той вдигна леко ръцете си към мен с един жест, който явно означаваше: „Боже мой! Едва се отървах!“ Наистина едва. Мисля, че неусетно бях стигнал близо до обезумяване. Този негов жест ме задържа, така да се каже.
Помощникът със страхотните бакенбарди сега правеше галс. В момента на дълбоко мълчание, който настъпва, след като хората са заели съответните места, чух на задната палуба неговия силен глас: „Легни на попътен вятър!“ и далечния вик от повторената команда на главната палуба. При този слаб вятър платната издаваха само лек трептящ шум. Той престана. Корабът се завърташе бавно; затаих дъх сред настъпилата наново тишина на очакване; човек би помислил, че няма жива душа на палубите. Внезапен, енергичен вик: „Натегни грота!“ наруши спокойствието и под шумните викове и раздвижване на хората над главите ни, които тичаха с гротбраса, ние двамата се събрахме долу в моята кабина на обичайното си място при леглото.
Той не дочака въпроса ми.
— Чух го да се вмъква тук и едва успях да приклекна ниско във ваната — прошепна ми той. — Момчето само отвори вратата и мушна ръката си вътре да окачи сакото. Все едно…
— Не се бях сетил за това — отвърнах му шепнешком, дори още по-ужасен от близостта на избягнатата опасност, удивлявайки се на онази твърдост в характера му, която му помагаше да се оправя така успешно. В шепота му нямаше никакво вълнение. Ако някой бе почти обезумял, това във всеки случай не беше той. Беше напълно с ума си. И доказателство за здравия му разсъдък беше онова, което ми каза, когато поднови шепненето си: