Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Второто се бе разцепило на две, но Грант преброи отпечатъците от девет яйца. В третото яйцата бяха петнайсет, но три се бяха счупили преди излюпването.
— И колко прави това? — попита Дженаро.
— Излюпили са се трийсет и четири — уточни Грант.
— А колко животни виждате?
Грант поклати глава. Динозаврите непрестанно се движеха из просторното помещение, влизаха и излизаха през отвора, който водеше към плажа.
— Забелязах нещо — каза Ели, като освети с фенерче листа, на който си водеше бележки. — Човек трябва да ги снима, за да е сигурен, но шарките по муцунките на новородените са различни. Според мен са трийсет и три.
— А по-големите?
— Двайсет и два… Не забелязваш ли нещо особено, Алън?
— Какво? — прошепна той.
— Виж как са наредени. Образуват фигури.
Грант се намръщи.
— Тук е доста тъмно…
— Не, погледни. Виж сам. Наблюдавай малките. Когато си играят, се премятат и тичат във всички посоки. Но когато застанат на едно място, забележи как се обръщат, гледат или към тази стена, или към отсрещната, все едно се строяват.
— Не зная, Ели. Смяташ, че тук има някаква колониална метаструктура, като при пчелите?
— Не, не е точно така — каза Ели. — Тук е по-неуловимо. Нещо като тенденция.
— И според теб го правят новородените?
— Не. Правят го всички. Възрастните също застават по определен начин. Наблюдавай ги. Казвам ти, че се подреждат.
Грант сви вежди. Изглежда, Ели беше права. Животните почти непрестанно бяха в движение, но в промеждутъците, когато си почиваха, заставаха по определен начин, все едно че по пода бяха начертани невидими линии, по които се водеха.
— Нищо не разбирам — каза Грант. — Може би отвън полъхва вятър…
— Но ние не го усещаме, Алън.
— Защо го правят? Да не би да е някакъв вид социална организация, която се изразява в подреждане в пространството?
— Не е логично — каза Ели, — защото го правят всички.
Дженаро погледна часовника си.
— Знаех си, че това все някога ще ми послужи. — Под циферблата имаше компас.
— Често ли ви се налага да го използвате в съда? — попита Грант.
— Не — поклати глава Дженаро. — Жена ми ми го подари за рождения ден — обясни той и се загледа в компаса. — Доколкото разбирам, ориентирани са в посока североизток-югозапад, нещо такова…
— Може би чуват нещо и извиват глави по посока на звука… — предположи Ели.
Грант свъси вежди.
— А вероятно е някакъв ритуал — каза тя, — нещо, което е характерно само за техния вид и им служи за разпознаване. Но може би няма чак такова значение. — Ели въздъхна. — Сигурно няма да разберем. Динозаврите са много тайнствени. Възможно е и да е начин на общуване.
Грант си мислеше за същото. Пчелите общуваха помежду си, като изпълняваха нещо като танц. Вероятно динозаврите имаха същите способности.
— Защо не излизат навън? — попита Дженаро.
— Те са нощни животни.
— Да, но на мен ми се струва, че се крият от нещо.
Грант сви рамене. След миг мъничките започнаха да писукат и да подскачат разтревожено. Известно време възрастните ги наблюдаваха с любопитство. После с шумни писъци, които отекнаха в огромното тъмно пространство, всички динозаври хукнаха към бетонния тунел, който водеше към изхода на пещерата.
Хамънд
Останал без дъх, Джон Хамънд се отпусна тежко на влажната земя. „Боже, колко е горещо! — помисли той. — Горещо и влажно.“ Имаше чувството, че диша през напоен с вода сюнгер.
Погледна към поточето на петнайсет метра под него. Струваше му се, че са минали часове, откакто е започнал да се катери по хълма. Глезенът му беше станал морав и се бе подул. Изобщо не можеше да стъпи на него. Беше принуден да подскача по хълма на другия си крак, който вече също го болеше от усилието.
Освен това беше жаден. Преди да тръгне нагоре, беше пил от потока, макар и да знаеше, че е неразумно. Сега се чувстваше замаян и му се виеше свят. Едва успяваше да пази равновесие. Но трябваше да се изкатери по хълма и да излезе на пътеката. На няколко пъти му се бе сторило, че чува стъпки по нея, и бе викал за помощ. Но, изглежда, гласът му не стигаше до горе и никой не бе дошъл да му помогне. И тъй като скоро щеше да се свечери, той реши сам да се качи по хълма въпреки болките в глезена. Това и правеше.
За всичко бяха виновни проклетите хлапета.