Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Какво не ви интересува?
— Нищо — прошепна Малкълм. — Защото… всичко изглежда различно… от другата страна.
И се усмихна.
Спускането
— Вие сте луда — каза Дженаро на Ели Сатлър, която, протегнала ръце, се промъкваше заднишком в дупката. — Само луд ще слезе там долу!
— Сигурно — усмихна се тя, като опря ръце в стените на дупката и се изтласка назад.
Подир миг вече я нямаше.
Отворът на дупката зееше празен.
Дженаро започна да се поти. След малко се обърна към Мълдун, който стоеше до джипа.
— Нямам намерение да слизам долу.
— Напротив, ще го направите.
— Не мога. Просто не мога.
— Те ви чакат — каза Мълдун. — Длъжен сте да слезете при тях.
— Един Господ знае какво има там долу — рече Дженаро. — Казвам ви, не мога.
— Длъжен сте.
Дженаро се обърна, погледна дупката, после отново Мълдун.
— Не мога. И вие не можете да ме принудите.
— Сигурно — съгласи се Мълдун и му показа палката от неръждаема стомана. — Някога да са ви удряли с шокова палка?
— Не.
— Не е кой знае какво — каза Мълдун. — Почти никога не е смъртоносно. Само ви просва на земята. Възможно е да ви разхлаби стомаха. Но обикновено не нанася трайни увреждания. Поне на динозаврите. От друга страна обаче, хората са много по-дребни.
— Няма да посмеете — рече Дженаро, като оглеждаше палката.
— Я слизайте и пребройте животните! — нареди Мълдун. — И по-чевръсто.
Дженаро пак погледна дупката, черната зинала паст на земята, после Мълдун, който едър и невъзмутим, стоеше до джипа.
Бе плувнал в пот, виеше му се свят. Отправи се към дупката. Отдалеч изглеждаше малка, но докато се приближаваше, му се стори, че размерите й се увеличават.
— Така ви искам — каза Мълдун.
Дженаро понечи да влезе заднишком в дупката, но беше твърде уплашен, за да продължи. От мисълта да се спусне слепешката в неизвестността го побиваха тръпки. Затова в последния момент се обърна и влезе в дупката с главата напред и с протегнати ръце. Така поне щеше да вижда къде отива. Сложи си противогаза.
Изведнъж шеметно се понесе в тъмнината, сред която изчезваха стените на тунела. После тунелът започна да се стеснява… ставаше все по-тесен… ужасяващо тесен и Дженаро не усещаше нищо освен болката от натиска на стените, която ставаше все по-силна и изтласкваше въздуха от дробовете му. Имаше смътното усещане, че тунелът леко се издига нагоре и продължава да го тласка напред. Задъхваше се, пред очите му заиграха светли петна, а болката от натиска беше непоносима.
После тунелът пак така внезапно се наклони надолу, стана по-широк и Дженаро усети грапава бетонна повърхност и вълна от студен въздух. Тялото му се освободи и започна да се блъска в бетонните стени на тунела.
След малко започна да пада.
Гласове в тъмнината. Докосване на нечии пръсти. Въздухът беше студен като в пещера.
— Добре ли е?
— Да, изглежда, му няма нищо.
— Дишането му е нормално…
— Чудесно.
Някаква женска ръка го погали по лицето. Беше Ели.
— Чувате ли ме? — прошепна тя.
— Защо и двамата шепнете? — попита Дженаро.
— Затова — каза Ели и посочи в тъмнината.
Дженаро се обърна по корем и бавно се изправи. Малко по малко привикваше с тъмнината. Първото нещо, което видя в мрака, бяха очите. Блестящи зелени очи. Десетки очи. Навсякъде около него.
Намираше се на издатина от бетон, на нещо като тераса близо два метра от пода на помещението. Големи стоманени разклонителни кутии скриваха хората от погледа на двата възрастни велоцираптора, които се намираха на малко повече от метър от терасата. Животните бяха тъмнозелени, с кафеникави ивици по гърба. Стояха изправени, като се подпираха на твърдите си дебели опашки. Не издаваха нито звук и внимателно се оглеждаха с големите си тъмни очи. В краката им подскачаха и цвъртяха новородени велоцираптори. По-нататък в тъмнината ръмжаха и се премятаха малки велоцираптори.
Дженаро затаи дъх.
Два раптора!
Както стоеше приведен на терасата, беше само на трийсет сантиметра над главите на животните. Рапторите бяха неспокойни и се оглеждаха тревожно. От време на време нетърпеливо изсумтяваха. След малко им обърнаха гръб и се отдалечиха към основната група животни.