Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Дженаро замислено клатеше глава.
— Тези животни — каза той — сигурно умират от желание да избягат оттук.
— Не — отвърна Грант. — Нямат никакво желание да бягат.
— Виж ти!
— Да — каза Грант. — Те искат да мигрират.
Свечеряването
— Миграция! — възкликна Ели. — Но това е невероятно!
— Да — с усмивка отвърна Грант.
— А според теб къде искат да отидат? — попита Ели.
— Не зная — рече Грант.
В същия миг се чу силно боботене и от мъглата изплуваха големи хеликоптери, които закръжиха над плажа. Бяха военни и в долната част на търбусите им бе монтирано тежко въоръжение. Рапторите панически се разбягаха, когато един от хеликоптерите направи завой и се приготви да кацне на плажа. Една от вратите му се отвори и към тях се втурнаха войници в маслиненозелени униформи. Грант чу забързана испанска реч и забеляза, че Мълдун вече се е качил на хеликоптера заедно с децата. Един от войниците се обърна към тях на английски:
— Моля ви, последвайте ме. Нямаме много време.
Грант хвърли поглед към мястото, където бяха стояли рапторите, но тях вече ги нямаше. Всички животни бяха изчезнали, като че никога не бяха съществували. Войниците го дърпаха и той се остави да го отведат под боботещата перка към голямата врата на хеликоптера. Мълдун се наведе и изкрещя в ухото му:
— Искат да ни отведат оттук. Ще бомбардират още сега!
Войниците заведоха Грант, Ели и Дженаро на местата им и им помогнаха да закопчеят коланите. Тим и Лекс помахаха на Грант от седалките и той изведнъж си даде сметка колко са малки и колко уморени изглеждат. Лекс се прозяваше, облегната на рамото на брат си.
Един офицер се приближи към Грант и извика:
— Вие ли сте шефът, сеньор?
— Не — отвърна Грант. — Не съм аз.
— Кой е шефът тук?
— Не зная.
Офицерът отиде при Дженаро и му зададе същия въпрос:
— Вие ли сте шефът?
— Не — каза Дженаро.
Офицерът погледна Ели, но не каза нищо. Когато хеликоптерът се откъсна от плажа, вратата остана отворена и Грант се наведе да види рапторите за последен път, но вертолетът вече се носеше над палмите към северната част на острова.
Грант се наклони към Мълдун и изкрещя:
— Къде са останалите?
— Хардинг и няколко работници се качиха в друг хеликоптер — извика Мълдун. — Хамънд е претърпял злополука. Намерили го на склона на един хълм близо до бунгалото му. Сигурно се е спънал.
— Добре ли е сега?
— Не. Нападнали са го компитата.
— Ами Малкълм? — попита Грант.
Мълдун само поклати глава.
Грант беше твърде уморен, за да изпита някакви чувства. Обърна се и се загледа през вратата. Вече се свечеряваше и в полумрака едва се забелязваше малкият рекс, застанал с окървавени челюсти до трупа на един хадрозавър на брега на океана. Тиранозавърът гледаше нагоре към отминаващия хеликоптер и надаваше ядосани ревове.
Някъде отзад се чуха взривове, а пред себе си те видяха друг хеликоптер, който кръжеше в мъглата над сградата за посетители. Миг по-късно се чу гръм и сградата избухна в яркооранжеви пламъци. Лекс се разплака и Ели я прегърна през рамо, закривайки очите й с ръка.
Грант се взираше надолу и успя за последен път да зърне хипсилофодонтите, които подскачаха грациозно като газели само миг преди земята да избухне под краката им. Хеликоптерът набра височина и се насочи на изток над океана.
Грант се отпусна в седалката. Мислеше си за динозаврите, които стояха на плажа, и се чудеше къде ли щяха да отидат, ако имаха възможност да мигрират. Разбра, че никога няма да узнае, и тази мисъл го изпълни едновременно с тъга и с облекчение.
Офицерът пак се приближи и се наведе ниско над него:
— Вие ли сте шефът?
— Не — отвърна Грант.
— Моля ви, сеньор, кажете ми кой все пак отговаря за този остров?
— Никой — каза Грант.
Хеликоптерът увеличи скоростта и се устреми към сушата. Ставаше студено и войниците затвориха вратата. Докато го правеха, Грант за последен път погледна назад и на фона на тъмновиолетовото море видя острова, забулен в гъста мъгла, през която смътно се различаваха оранжевите проблясъци на бързо редуващи се експлозии — все по-малко светло петно сред притъмняващото небе.
Епилог
Сан Хосе
Дните минаваха. Правителството се отнесе с внимание към тях и ги настани в хубав хотел в Сан Хосе. Можеха свободно да излизат и да се свързват по телефона с когото поискат. Но не им разрешаваха да напуснат страната. Всеки ден ги посещаваше някакъв млад човек от посолството на САЩ. Питаше ги дали имат нужда от нещо и ги уверяваше, че във Вашингтон правели всичко възможно да ускорят заминаването им. Държали ги тук, защото на територия, принадлежаща на Коста Рика, бяха загинали много хора. На същата тази територия се бяха случили събития, които можеха да доведат до екологична катастрофа. Правителството на Коста Рика смяташе, че е било подведено и измамено от Джон Хамънд и неговите проекти за острова. При тези обстоятелства не бе склонно да пусне оцелелите току-така. Дори не разрешаваше да бъдат погребани Хамънд и Иън Малкълм. Изчакваше.