В капана на времето [bg]

— Ето, видя ли! Тя не те иска, отвратителен старец — разстройваш я. Махай се веднага! — Майка Хилдегард го стисна повелително за ръката и го задърпа от леглото. Той устоя, непоклатим като каменен гном на морава, но сестра Селест добави значителните си усилия и двете го вдигнаха от земята и го понесоха навън. Той риташе трескаво и изгуби едното си сабо.

Сабото лежеше на една страна, точно по средата на излъскания каменен под. С типичната за треската фиксация, аз не можех да откъсна очи от него. Проследявах отново и отново невъзможно гладката извивка на износения край, то отклоняваше погледа ми от мрака в мен. Ако се оставех на мрака, душата ми щеше да потъне в него. Заради него отново чувах звуците от преминаването във времето през каменния кръг, разпервах ръце, вкопчвах се трескаво в завивките и търсех някаква опора срещу замайването.

Внезапно една ръка се стрелна през драпериите и грабна обувката и изчезна. Лишено от фокус, поразеното ми от треската съзнание се завъртя около вдлъбнатините по плочите, а после, успокоено от геометричния им ритъм, се извърна навътре и се катурна към съня като отсечено дърво.

Но в сънищата ми нямаше покой, препъвах се изтощена през лабиринти от повтарящи се фигури, безкрайни лупинги и въртопи. Затова, когато най-сетне видях неправилните черти на човешко лице, се изпълних с огромно облекчение.

То наистина изглеждаше неправилно, страховито смръщено, със стиснати устни. Едва когато усетих натиска на ръка върху устните си, осъзнах, че вече не спя.

Широката гаргойлска уста без устни надвисна над ухото ми.

— Тихо, скъпа моя! Ако ме открият пак тук, свършено е с мен! — Големите тъмни очи се стрелкаха наляво-надясно, зорко следяха за някакво движение в драпериите.

Кимнах бавно и той пусна устата ми. Пръстите му оставиха лек дъх на амоняк и сяра. Някак си беше намерил — или откраднал, предположих унесено — парцалива сива престилка от зебло, с която да покрие мръсното кадифе на аптекарската си роба, а качулката скриваше издайническата сребърна коса и чудовищното чело.

Трескавите видения постепенно отстъпваха, заменени от останките любопитство в мен. Бях твърде слаба, за да произнеса нещо повече от „Какво…”, когато той отново сложи пръст на устните ми и отдръпна завивката от тялото ми.

Гледах с удивление как бързо развързва връзките на ризата ми и я отваря до кръста. Движенията му бяха бързи и делови, напълно лишени от похот. Не че можех да си представя някой, който би изпитал похот към едно пламнало в треска тяло като моето, особено в обсега на действие на майка Хилдегард. Но все пак…