В капана на времето [bg]

Треската отстъпи и умът ми се проясни. Аз примигнах и опитах да надигна глава, за да го видя по-добре. Той натисна леко, за да ме накара да легна отново, и аз се отпуснах на възглавницата и загледах косо гърдите си.

Значи все пак не си бях въобразила — или пък не? Ръцете на Раймон не се движеха, но по тях проблясваше цветна светлина, която хвърляше розови и бледосини отблясъци по бялата ми кожа.

Гърдите ми започнаха да се затоплят, но с топлината на здравето, а не с огъня на треската. Течението от отворената врата си проправи път през драпериите и вдигна един мокър кичур от слепоочието ми, но вече не ми беше студено.

Раймон стоеше със сведена глава и потънало в качулката лице. Сякаш след много време вдигна ръце от гърдите ми, прокара ги съвсем бавно по ръцете ми и стисна леко ставите на раменете, лактите, китките и пръстите. Болката намаля и ми се стори, че мярвам бледа синя линия от вътрешната страна на ръката ми. Сияеше като призрак на костта.

Без да бърза, той прокара ръце обратно до вдлъбнатината на ключицата и надолу по тялото ми, като извиваше длани по ребрата ми.

Най-странно от всичко беше, че не бях смаяна. Струваше ми се съвсем естествено, а измъченото ми тяло се предаваше с благодарност на твърдите му ръце, топеше се и се преоформяше като восък.

Сега от тези широки четвъртити ръце на работник се излъчваше странна топлина. Те се движеха съвсем бавно по тялото ми и аз усещах как умират бактериите в кръвта ми, малките експлозии при изчезването на всяка частица от инфекцията. Усещах всеки свой орган триизмерен и го виждах така добре, сякаш беше пред очите ми. Ето я кухината на стомаха, ето я извивката на черния дроб и всяка завъртулка на червата, обгърнати от сияйната мрежа на стомашната ципа. Топлината сияеше и се разливаше във всеки орган, озаряваше го като малко слънце в мен, после продължаваше нататък.

Раймон поспря, ръцете му притискаха двете страни на издутия ми корем. Стори ми се, че се смръщи, но не бях сигурна. Извърна глава, заслуша се, но се чуваха само обичайните болнични шумове, без приближаващи към нас стъпки.

Аз ахнах и неволно помръднах, когато едната ръка се спусна още надолу и се сви между бедрата ми. Другата ръка засили натиска си и ме предупреди да мълча, а късите пръсти проникнаха в мен.

Затворих очи и зачаках. Усещах как вътрешните ми стени се настройват към това странно нахлуване, а възпалението полека отстъпваше пред напредващата ръка.

Сега той докосваше центъра на загубата ми и болезнен спазъм сви дебелите стени на възпалената ми матка. Изстенах тихо и стиснах устни, защото той поклати глава.

Другата му ръка се плъзна успокояващо на корема ми, докато пръстите докосваха утробата ми. Тогава той застина, обгърнал с ръце източника на болката ми, сякаш беше кристална сфера, тежка и крехка.

— Сега — рече тихо. — Призови го. Призови червенокосия. Призови го.

Натискът на пръстите в мен и на дланта му се засили и аз притиснах крака към леглото, за да се преборя с него. Но не ми беше останала никаква сила и неумолимият натиск продължи, пропукваше кристалната сфера, освобождаваше хаоса в нея.