В капана на времето [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928874, 9789542928881
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В капана на времето [bg]». Краткое содержание книги:
— Прилича на часовник с кукувичка? — възкликнах смаяна.
— Ама виждала ли си такъв? Не мисля, че ги има в Париж! — Тя се нацупи леко при мисълта, че новата ѝ играчка не е уникална, но се разведри, щом завъртя стрелките на часовника на следващия час. Изправи се гордо до него и цялата засия, когато малката птичка показа глава и изкука няколко пъти.
— Не е ли съкровище? — Докосна главата на птичето, преди то да изчезне в скривалището си. — Берта, икономката ми тук, ми го уреди. Брат ѝ го донесе чак от Швейцария. Каквото щеш казвай за швейцарците, но много ги бива в дърворезбата. Не е ли така?
Исках да кажа, че не е така, но само изразих тихо възхищението си.
Подскачащият ум на Луиз се прехвърли на следващата тема, вероятно отключена от мисълта за прислужницата швейцарка.
— Знаеш ли, Клеър — рече тя с известен упрек, — наистина трябва да идваш на служба в параклиса всяка сутрин.
— Защо?
Тръсна глава към вратата, покрай която минаваше една слугиня с поднос.
— Мен изобщо не ме е грижа, но слугите — те са много суеверни тук, в провинцията. А един лакей от парижката къща имаше глупостта да разкаже на готвачката нелепата история за Бялата дама. Аз им обясних, че няма такова нещо, разбира се, и заплаших да уволня всички, ако ги хвана да разнасят клюката, но… Е, може да помогне, ако идваш на службата. Или поне да се молиш на глас от време на време, за да те чуват.
Не бях вярваща и реших, че ежедневните посещения на службата във фамилния параклис са прекалени, но леко развеселена се съгласих да направя всичко по силите си, за да уталожа страховете на слугите. След това с Луиз четохме цял час псалми и рецитирахме Отче наш в унисон — и височко. Нямах представа какъв е ефектът от това представление върху слугите, но мен ме изтощи, затова се качих горе и спах без сънища чак до сутринта.
Често заспивах трудно, вероятно защото, когато бях будна, се чувствах като насън. Нощем лежах и се взирах в белия таван с гипсови плодове и цветя. В мрака той сякаш надвисваше над мен като сива форма, олицетворение на депресията, която поглъщаше ума ми през деня. Когато затворех очи, сънувах. Не можех да блокирам сънищата със сивота, те идваха ярки, за да ме измъчват в мрака. Затова рядко спях.
Нямаше вест от Джейми. Не знаех какво му е попречило да дойде в болницата, вината или нараняване, но не дойде и във Фонтенбло. Сигурно вече беше тръгнал за Орвието. Понякога се чудех кога — и дали — ще го видя отново и какво щяхме да си кажем. Но през повечето време предпочитах да не мисля за това. Оставях дните да се изнизват, един по един, и се пазех от мисли за бъдещето и миналото, живеех само в настоящето.
Лишен от идола си, Фъргъс залиня. Все го виждах през прозореца си как седи безутешно под един глог в градината, прегръща коленете си и се взира в пътя към Париж. Накрая реших да отида при него. Спуснах се тежко по стълбите и тръгнах по градинската пътека.
— Не можеш ли да си намериш занимание, Фъргъс? — попитах го. — Със сигурност някой коняр ще се зарадва на помощта ти.
— Да, милейди — съгласи се колебливо той. Почеса се замислено по задника. Наблюдавах поведението му с дълбоко подозрение.
— Фъргъс — скръстих ръце, — да нямаш бълхи? — Той зачеса трескаво ръката си.
— О, не, милейди!
Наведох се и го изправих. Подуших го леко и пъхнах пръст в яката му, колкото да разкрия мръсния обръч на врата му.
— Баня — рекох строго.
— Не! — Отскочи, но аз го хванах за рамото. Изненадах се от яростната му реакция. Той не си падаше по къпането, като всички парижани — те се отнасяха към къпането с неохота, граничеща с ужас, — но все пак не можех да позная обикновено послушното дете в тази малка хала, която се гърчеше и извиваше под ръката ми.
Нещо се съдра, той се освободи и скочи през къпинака като заек, бягащ от невестулка. Листата зашумоляха, чу се драпане по камъни и Фъргъс изчезна зад стената, устремен към пристройките в края на имението.
Тръгнах през лабиринта от паянтови бараки зад замъка, като проклинах под нос и прескачах локви и купчини боклуци. Внезапно се чу пискливо свистене, защото облак мухи се надигна от купчина тор на крачка пред мен и те засвяткаха сини на слънчевата светлина.
Не бях достатъчно близо, за да съм ги разбунила аз. Нещо шаваше в тъмния вход до купчината тор.
— Аха! — извиках. — Хванах те, мръсен малък негоднико! Излез веднага!