В капана на времето [bg]

Умът ми се изпълни с образи, по-лоши от тези в трескавите сънища, защото бяха по-истински. Печал, загуба и страх ме разкъсваха, а прашната воня на смърт и бял талк изпълваше ноздрите ми. Докато посягах наслуки за помощ към шарките в ума си, чувах гласа му да шепне търпеливо, но повелително: „Призови го”. И аз се устремих към своята котва.

— Джейми! ДЖЕЙМИ!

Жега се стрелна през корема ми, от едната ръка към другата, като стрела през центъра на таза ми. Натискът отслабна, оттегли се и ме изпълниха лекота и хармония.

Леглото потрепери, когато той се промуши под него. Точно навреме.

— Милейди! Добре ли сте? — Сестра Анжелик се появи през драпериите, кръглото ѝ лице беше разкривено от тревога. Загрижеността в погледа ѝ беше подплатена с примирение; сестрите знаеха, че скоро ще умра — ако това щеше да е последната ми битка, тя бе готова да извика свещеника.

Малката ѝ твърда ръка докосна за миг бузата ми, после бързо се премести на челото и се спусна обратно. Завивката още беше смачкана около бедрата ми, а нощницата беше отворена. Ръцете ѝ се плъзнаха под нея към подмишниците ми, останаха за миг там и се отдръпнаха.

— Слава тебе Господи! — извика тя с навлажнени очи. — Треската е отминала! — Внезапно разтревожена, тя се наведе, за да се увери, че треската не е отминала поради простия факт, че съм мъртва. Аз ѝ се усмихнах немощно.

— Добре съм. Кажи на майката.

Тя кимна с готовност, поспря само да ме завие и изтича навън. Драпериите едва бяха спрели да се люлеят след нея, когато Раймон се появи изпод леглото.