В капана на времето [bg]

Стоях вкаменена и гледах. Бях дошла тук още по тъмно, за да ги спра. Бях ги открила, а сега не можех да се намеся, за да не се окаже намесата ми фатална. Можех само да чакам и да видя кой от тях ще загине.

Рандал вдигна шпагата си да отбие удар, но не успя да посрещне свирепия замах, който я изби от ръката му.

Аз отворих уста да извикам. Щях да изкрещя името на Джейми, да го спра в мига преди да нанесе смъртоносния удар върху обезоръжения си противник. И наистина изкрещях, но викът ми прозвуча задавен и немощен. Защото, докато стоях там и ги гледах, неприятната болка в гърба се беше засилила и сега ме стискаше като юмрук. Усетих как нещо в мен се скъса, сякаш юмрукът пусна онова, което държеше.

Посегнах трескаво към най-близкия клон. Видях лицето на Джейми, застинало в спокоен триумф, и осъзнах, че няма да чуе нищо. Той нямаше да види нищо друго, освен целта си, докато битката не свърши. Рандал отстъпваше пред неумолимото острие, плъзна се на тревата и падна. Изви гръб в опит да се изправи, но тревата беше много хлъзгава. Главата му политна назад с мокра от дъжда тъмна коса и открито гърло, като вълк, който моли за милост. Но тук нямаше да има милост и шпагата не се устремяваше към оголения врат.

През чернилката, която се изливаше пред очите ми, видях как шпагата на Джейми се спусна надолу, грациозно и смъртоносно, студена като смъртта. Върхът ѝ докосна колана на бричовете от еленска кожа, заби се в него и продължи надолу със завъртане, а бричовете потъмняха от внезапно рукналата кръв.

Кръвта рукна гореща и по бедрата ми, а студът по кожата ми нахлу навътре към костите. Имах чувството, че тазовата ми кост се разкъсва. Усещах прилива на всяка болка, която като мълния се врязваше в гръбнака ми и експлодираше между бедрата, опустошителна мълния, която оставяше само пепелища след себе си.

Имах чувството, че се разпадам. Нищо не виждах, не знаех дори дали все още съм с отворени очи; всичко се въртеше в мрака, разкъсван от време на време от шарките, които виждаш нощем като дете, след като си притиснал ръце към затворените си клепачи.

Дъждовните капки биеха по лицето, гърлото и раменете ми. Всяка ме връхлиташе студена, после се разтваряше в миниатюрна топла струйка, която се спускаше по ледената ми кожа. Усещах, ги съвсем ясно въпреки ужасната агония, която настъпваше и се оттегляше в слабините ми. Опитах да откъсна вниманието си от тихото гласче в ума ми, което казваше безстрастно: „Получаваш кръвоизлив, разбира се. Вероятно си скъсала плацентата, ако се съди по количеството кръв. Почти винаги е фатално. Изтръпването на ръцете и краката е заради загубата на кръв, причерняването — също. Казват, че последен си отива слухът; изглежда е вярно.”

Където и да се бяха дянали другите ми сетива, слухът определено беше още тук. Защото чух разтревожени гласове, някои призоваваха към спокойствие, но всички говореха на френски. Една дума разбрах съвсем ясно — собственото ми име, някой крещеше името ми някъде много далеч. „Клеър! Клеър!”

— Джейми — опитах се да кажа, но устните ми бяха сковани и изтръпнали от студа. Не можех да помръдна. Суматохата до мен се поуспокои; беше се появил някой, който поне си даваше вид, че знае какво да направи.

Вероятно наистина знаеше. Подгизналата ми от кръв пола се отлепи леко от бедрата ми и между тях беше пъхната дебела превръзка. Нечии ръце ме обърнаха наляво и вдигнаха коленете към гърдите ми.

— Отведете я в болницата — каза глас до ухото ми.

— Няма да стигне жива — рече друг. — Може да изчакаме няколко минути и тогава да дойдат да я изнесат.

— Не — настоя другият. — Кървенето спира, може да оживее. Освен това я познавам; виждал съм я в Болницата на Ангелите. Отведете я при майка Хилдегард.

Събрах всички сили, които ми бяха останали, за да прошепна:

— Майко.

После се предадох и потънах в мрака.