Сянката на чинара [bg]

— Да — отговори Лони.

— Разкажи ми за него. Трябва да го намеря, при това бързо.

— Защо ти трябва?

— Жив ли е?

— Да, жив е.

— Къде се намира в момента?

— Не знам.

— Кога го видя за последен път?

Влезе медицинска сестра да провери жизнените му показатели. Лони каза, че е изморен, затова тя му помогна да се настани в леглото, намести системата му, погледна към Лушън и накрая измери кръвното и пулса на Лони.

— Той трябва да си почине — каза тя.

Лони затвори очи и помоли:

— Не си отивай. Само угаси светлината.

Лушън придърпа стол близо до леглото му и седна. След като медицинската сестра си тръгна, той настоя:

— Разкажи ми за Ансил.

Лони заговори със затворени очи, почти шепнешком:

— Ами Ансил открай време си беше беглец. Напусна дома си като млад и повече не се върна. Мразеше дома си, а най-вече мразеше баща си. Сражава се във войната, раниха го и едва не загина. Раната му беше в главата и повечето хора смятаха, че той не е съвсем наред там, горе. Обичаше морето. Казваше, че е роден далече от него и затова то го омагьосва. Прекара години по товарните кораби и опозна света, целия. Няма да намериш и едничко местенце на картата, което Ансил да не е виждал. Нито една планина, пристанище, град, известно място. Нито един бар, дискотека, бардак, каквото се сетиш, където Ансил да не е бил. Мотаеше се с всякакви отрепки и от време на време кривваше от правия път. Дребни престъпления и някои не съвсем дребни. На няколко пъти аха да умре — веднъж лежа една седмица в болница в Шри Ланка, защото беше намушкан с нож. Раната беше нищо в сравнение с инфекцията, която пипна в болницата. Имаше много жени, някои от които имаха доста деца, но Ансил никога не се задържа на едно място. Някои от тези жени продължават да го търсят и сега заедно с децата си. Може и други да го издирват. Ансил живя щур живот и винаги се е озъртал през рамо.

Думата „живот“ не прозвуча както трябва или пък прозвуча съвсем естествено. Дългото „и“ беше много по-монотонно от преди, много по-близко до равния изговор в северната част на Мисисипи. Лушън нарочно беше превключил на по-носов и провлачен изговор с надеждата да подмами стария Лони към същия навик. Лони беше от Мисисипи, и двамата го знаеха.

Той затвори очи и, изглежда, заспа. Лушън го наблюдава няколко минути, чакаше. Дишането му стана по-тежко и Лони се унесе. Дясната му ръка се отпусна до тялото. Мониторите показваха нормално кръвно налягане и пулс. За да не заспи, Лушън закрачи в тъмната стая, очаквайки да се появи някоя медицинска сестра и да го изгони. Приближи се до леглото, стисна силно дясната китка на Лони и прошепна:

— Ансил! Ансил! Сет е написал завещание, в което ти оставя един милион долара.

Очите се отвориха. Лушън повтори.