Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Уж доста много бях казал, дори всичко най-важно бях казал — и излезе, че са го преглътнали. А лекцията беше, макар и прозрачна, но все пак — в общи изрази, без нито едно собствено име. И там, и тук предпочетоха да не я разберат.
Нобелианата приключи, а експлозията, а главната битка все се отлагаше ли отлагаше.
НАСРЕЩНИЯТ БОЙ
Насрещен бой в тактиката се нарича такъв вид бой — за разлика от настъпателния и отбранителния, — когато и двете страни си насрочват настъпление или се намират в поход, без да знаят замислите на противника, — и се сблъскват внезапно. Този вид незапланиран бой се смята за най-сложен: той изисква от военачалниците максимална бързина, находчивост, решителност и наличие на резерви.
Тъкмо такъв бой протече на съветската обществена арена в края на август — началото на септември — до такава степен непредвиден, че нито противниците знаехме нещо един за друг, нито от нашата страна на „колоната“ (Сахаров и аз) знаехме нещо за собствените си движения и планове.
Макар проследените в предишната глава 1971 и 1972 година да не бяха кой знае колко спокойни за мен, не мога да кажа, че бяха и чак дотам разтърсващи, а май бях и посвикнал. През цялото време имах усещането, че съм се скрил, че съм се спотаил, че изчаквам, че печеля време за „Р-17“, а съвременността сякаш преставам да различавам на рязък фокус. И всеки път когато отказвах намеса, дори не можех на никого, а особено на дейците на „демократичното движение“ (много чевръсти в разпространяването на сведения) да обясня защо именно мълча, защо така се дърпам, макар че уж „няма да си изпатя“, ако се намеся. Освен туй при тоя задрямал фатум и самото ми живеене у Ростропович в блажени условия, каквито не бях имал никога през живота си (тишина, извънградски въздух и градски комфорт), също размагнитваше волята ми. Щом не изгърмях с писмото си до министъра на ГБ, не изгърмях с писмото си до патриарха, не изгърмях и с нобеловската лекция, остава ми да кротувам и да си пиша. Още повече че толкова труден се оказа Вторият възел, а и преходът към Третия не обещаваше облекчение. И онази развръзка, която неизбежно винаги бе висяла над мен, аз все я отлагах. И дори когато в края на 1972-ра окончателно насрочих появяването на „Архипелага“ за май 1975-а, това ми се струваше жертва, доброволно ускоряване на събитията.
Живеенето ми у Ростропович малко по малко се топеше. След като се запозна с мен случайно и почти веднага ми предложи подслон с широкодушен порив, без още да има никакъв опит да си представи какъв тъп и дълъг натиск ще се стовари върху му, дори след като обнародва отворено писмо след Нобеловата ми награда и още близо година се отбранява изобретателно от многобройните държавни спънки, Ростропович взе да се изморява и да изнемогва от продължителната безнадеждна обсада, от загубата на любимото му диригентство в Болшой театър, от забраната на най-добрите му московски концерти, от секването на неговите привични пътувания до чужбина, в които преди това му минаваше половината живот. Възникваше въпросът: правилно ли е един художник да линее, за да даде възможност на друг да вирее? (Уви, отмъстителната власт и след като напуснах неговата вила не му прости четиризимното гостоприемство, което той ми оказа.)
Битът ми се подронваше и откъм полицейска страна, вече не само Министерството на културата жадуваше да изтрие очите. А и на всички големци бях като трън в очите, защото живеех в тяхната охранявана, сладка привилегирована спецзона „Барвиха“. А според съветските закони изселването ми оттам не създаваше никакви затруднения: когато става дума за такава специална правителствена зона, достатъчни са 24 часа. Но комбинацията от двете имена — моето и на Ростропович, ги възпираше. А опити бяха правени. Навести ме един капитан от милицията още преди Нобеловата награда, казах му: „На гости съм.“ Той ме остави на мира.
През март 1971 година някак ми се случи „лавинен ден“ — рядък през годината късметлийски ден, когато мислите те връхлитат неудържимо и по различни теми, и в непоръчани насоки, разкъсват те, носят те, само сколасвай да ги записваш, макар и неизцяло, на каквато и да е чернова, после ще ги разработиш, сега ги хващай. В щастливо състояние покарах ски и през това време си дописвах в бележничето, прибрах се — вика ме бабичката Н. М. Аничкова на горния етаж на голямата вила:
— А. И., елате, дойде милиция да ви изселва!
Откога очаквах това, дори бях престанал да го чакам, макар че за такъв случай си имах приготвено писъмце, в синьо пликче, в огнеупорната касичка. Нима са се осмелили, хем непосредствено преди своя XXIV конгрес (дано не дочакат своя XXV-и!), или не разбират какъв скандал ще стане?