Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Изказах си го. Толкова естествено е сега да млъкна, самото ми гърло не говори. Но само след седмица, на Бъдни вечер през нощта, слушам по западно радио коледната служба, посланието на патриарх Пимен и пламвам: да му напиша писмо. Невъзможно е да не му напиша! И нови грижи, ново бреме, нова сгъстеност на работите.
(От това писмо, не, още от „Август“ започва процесът на разцепление на моите читатели, на загуба на привърженици и с мен остават по-малко, отколкото си отиват. На „ура“ ме приемаха, докато бях наглед само срещу сталинските злоупотпреби, тук и цялото общество беше с мен. В първите си книги се маскирах пред полицейската цензура, но същевременно и пред читателите. Със следващите стъпки ми е неизбежно да се разкривам: време е да говоря все по-точно и да навлизам все по надълбоко. И е неизбежно, че при това ще губя четящата публика, ще губя съвременниците си, разчитайки на потомците. Но ме боли, че се случва да губя дори сред близките си.)
Но защо разказвам всичко това тук? А къде е обещаната Нобелиана?
А Нобелианата си върви по реда. Пер Хеге много се ядоса на Яринг заради долната му роля в цялата нобеловска история и обеща непременно да го разобличи. Но Хеге го експулсираха от СССР, а аз забравих за заканата му. Той обаче я изпълни и уцели най-хубавото време: през септември, един месец преди присъждането на новите награди и в началото на онази сесия на ООН, където ще избират генерален секретар, за чийто пост Яринг жадува, публикува мемоарна книга — и в нея подробно как Яринг е подавал пасове на съветското правителство срещу мен. (Между другото, Хеге поместил там и непроверени слухове — например, че само Сахаров ме убедил да не отивам в Стокхолм; за това никога не сме отваряли дума със Сахаров.) И — вдигна в Швеция скандал, дори на министър-председателя Палме, лекокрилия и бързоумен социалист, също сърдечно разположен към страната на победилия пролетариат, му се наложи да се оправдава — и по шведската телевизия, и в писмо до „Ню Йорк таймс“. Първо, той, Палме не знаел какви са били нарежданията на Яринг. После и по-смело: а какво му оставало да направи? Посолството не е място за политическа демонстрация (колко е уверен предварително, че за чиста литература тук изобщо няма да се говори!). И пак разлюляха Шведската академия, нямат мира от мен, имало ли е някога друг такъв главоболен лауреат? Секретарят на академията Карл Гиров заявил: още в понеделник ще пиша на Солженицин не иска ли да получи Нобелевите отличия в посолството. Смехория: това го казал в събота и същия ден го предадоха по радиото. А аз тъкмо бях намерил човек, който щеше да замине в неделя на Запад, седя през нощта, пиша му писмо. Веднага му отговарям, изпратих го в неделя. А Гиров, както се оказа, не само в понеделник, а и три седмици не ми изпрати писмото. Но отговора ми получил… Моят отговор: нима Нобеловата награда е обирджийска плячка, че трябва да се предава на четири очи в заключена стая?… А междувременно ми изпратиха комюникето на академията (четирийсет легални писма — 3 седмици в едната посока), но аз и комюникето чух по радиото — и отговорих незабавно.
След продължителното си обгаряне тъкмо бях навлязъл в работата над „Октомври Шестнайсета“, оказа се — море, двоен възел, ако не и троен: поради това че бях „икономисал“, прескочил 1915 година, безспорно нужна, и поради това че в Първия възел бях отминал цялата политическа и духовна история на Русия от началото на века, — сега всичко се струпа, напъва, тежи ми. Петимен съм да работя, ама не, пак се обади Нобелианата, сякаш с медала и с дипломата в ръцете ще ми е по-лесно да устоявам срещу ГБ. Щом е тъй, ще трябва да зарежа „Възела“, пак да опреснявам и преправям лекцията, а като я напиша — да я изнеса. А там такива работи ще изприказвам — може и да се сринат паянтовото ми битие и тихият ми безценен подслон у Ростропович, ах, колко ми е жал да зарязвам Втория възел, толкова хубаво се бях наканил да се трудя кротко до 1975 година.
Човек предполага…
При новата редакция можах да освободя лекцията от прекалената публицистика и политика, да я стегна по-точно около изкуството и може би да се приближа до — още от никого неопределения и никому неясен — жанр на нобеловската лекция по литература. Междувременно водех кореспонденция със секретаря на Шведската академия Карл Рагнар Гиров [22]. Шведското МВнР пак отказа да предостави посолството за церемонията, аз предложих жилището на Аля, където аз самият още нямах право да живея [23]. Прецедент май нямаше, но Гиров се съгласи. През тия месеци много оцених тактичността му и дълбоките му душевни пориви, той все повече се проявяваше не като изпълнител на почетна длъжност, а като сърдечен, решителен и смел човек (и в Швеция пред доста хора трябвало да демонстрира смелостта си). Взехме да уточняваме датата. Той не можеше да пристигне през февруари и март. Това отлагане беше добре дошло и за мен: представях си изнасянето на лекцията като експлозия, преди експлозията трябваше да си подредя работите (колкото и да ги подреждаш, все са объркани): поне някои глави от Втория възел да докарам до четивност; да разсортираам преди евентуалния разгром обилните материали, събрани за „Р-17“, да прескоча още веднъж до Питер и да огледам нужните места и пейзажи, до които може би никога вече няма да ме допуснат. (Отделна новела е как проникнах в Таврическия дворец — Пето допълнение.)