Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Доста сили ми отне непривичното писмо до патриарха, трябваше да се съветвам (с отец Глеб Якунин) и да не допусна разгласяването му. Ненадейно „Литературка“ цапардоса родословието ми и мен и колкото и да не ми се щеше, трябваше да се отбранявам. Понеже още не бях добре запознат с нравите на западните кореспонденти, дадох отговора си чрез кореспондента на хамбургския „Ди Велт“, а той го прехвърлил на трети човек, замазал го, отговорът не излезе както трябва, беше дребнаво-досадно. А да отвръщам (не само за това, много ми се беше насъбрало, изтърпяно мълком) ми се струваше необходимо. И се появи естествената мисъл: няколкото назряващи декларации да придърпам във времето, така че да излязат вкупом, като каскада, нека си изпатя за всичките наведнъж, а не поотделно. Такива сгъстявания на събитията се раждат от само себе си в кризисни моменти, както стана през април 1968-а при излизането на „Раковата“, но освен това човек може да ги сгъстява и по собствен план, използвайки неповторимата особеност на съветските големци: тъпоумието, мудното мислене, неспособността да държат в главата си две грижи едновременно. Датата на нобеловската церемония — 9 април, за първия ден на православния Великден, Гиров съобщил, когато подавал молба за виза, като че ли на 24 март. На 17 март изпратих писмото си до патриарха, разчитайки, че то ще се публикува чак в края на март. Няколко дена след него ще дам интервю, първото от 9 години насам — форма, която властите не очакват от мен, хем голямо. И преди те да сколасат да го преглътнат, ще проведа нобеловската церемония, която очаквах да е най-опасната. След което ще мога да си седя кротко и да чакам какви ли не наказания.
А събитията се развиха така: писмото до патриарха, пуснато само в тесноцърковния самиздат с намерението то да стигне само до онези, които действително засяга, изскочи в западния печат мигновено. Както разбрах по-късно, то предизвикало в Държавна сигурност дива ярост — по-голяма, отколкото много мои предишни и следващи стъпки. (В това няма нищо чудно: атеизмът е сърцето на цялата комунистическа система. Но, парадоксално: и сред интелигенцията тази стъпка предизвика осъждане и дори отвращение: колко съм тесногръд, сляп и ограничен, щом се занимавам с такъв проблем като църковния; или с друга мотивировка: защо се заяжда с духовенството? То е безсилно — тоест както и интелигенцията, самооправданието е по аналогия — нека пише до властите. Не бързайте, ще им дойде ред и на властите. Колкото и много да ме осъждаха, нито веднъж не съм съжалил за тази стъпка: ако духовните отци първи не ни покажат пример за духовно освобождение от лъжата — можем ли да се сърдим на другите? Уви, нашата църковна йерархия си ни остави да се самоосвобождаваме.) И (по-късна реконструкция) някъде след 20 март било прието отдавна отлаганото от правителството решение: да ме оплюят публично и да ме изгонят от страната. За целта се разшири и засили вестникарската кампания срещу мен. Поради обичайната си тъпотия избраха най-неизгодния за себе си терен: да клеветят „Август“ — след като не можаха да го засекат с пиратски препечатки, поне да го обявят за моята най-върла антипатриотична и дори антисъветска книга. За целта мобилизираха комунистическата западна преса (защото кой в СССР можеше да е чел „Август“?) и препечатваха оттам какви ли не жалки драсканици — предимно в „Литературка“, но след това и в други централни вестници, някои пък статии ме обвиняваха с преки формулировки от наказателния кодекс, а послушната съветска „общественост“ от писателите до стоманолеярите изпращаше гневни „отзвуци на отзивите“. Този път бе взето толкова твърдо решение, че се обмисляли и практическите действия за етапирането ми: чрез полицейско задържане, тоест временен арест (до нас достигна и този замисъл, сменил предишния план за автомобилна катастрофа, „варианта на Ив Фарж“); дотам твърдо, че Чаковски на „планьорка“ в редакцията си пред 30 души открито, многозначително заявил: „Ще го екстернираме!“ Изглежда, за средата на април е била набелязана операцията, дотогава вестникарската кампания трябваше да достигне максимума си.