Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Вярно на традиционното ни ловко умение да се изплъзваме като мокро сапунче, съветското посолство в Стокхолм допълнило впрочем, че „то не изключва, че виза на Гиров ще бъде дадена в друго, по-удобно време“ — за да смекчи раздразнението, да създаде илюзия и плавен преход към нулата. Шведското МВнР направи гъзоблизаческа декларация. Само че ние тук твърде добре разбираме подобна интрига и аз устремно я разсякох със специална декларация [25]. Забраната за идването на Гиров разтуряше, обезсмисляше цялата церемония. А и улесняваше както организаторите, така и далите съгласието си да дойдат.
Подготовката на тази церемония освен битовите трудности — да посрещнеш прилично в едно обикновено жилище шейсет души гости, и то все именити, или пък западни кореспонденти, беше сложна и непривична във всички отношения. Първо: да се определи списъкът на гостите — така че хем да не бъде поканен нито един съмнителен (от гледна точка на общественото му поведение), хем да не бъде пропуснат никой достоен (с оглед на художествената или научната му тежест) и същевременно гостите да са реални, дето няма да се уплашат, а ще дойдат. След това трябваше да крием поканите — до деня, когато Гиров обяви датата на церемонията, и след това гостите да бъдат обходени един по един или да им се изпратят поканите, съпроводени освен от официалните и от мотивировъчни писма, които да подтикнат човека да предпочете обществения акт пред неизбежния бъдещ тормоз от страна на началствата. Броят на съгласилите се писатели, режисьори и артисти ме смая: колко все пак още се бе запазило в хората мъничко безстрашие, желание да се изправят в цял ръст или срам вечно да са роби! А всички можеха да си имат най-сериозни неприятности, но правителството отърва и поканените, и себе си от излишни вълнения. Вярно, имаше и откази — характерни, причиняващи болка; от страна на хора със световни имена, които нямаше да си изпатят кой знае колко.
В подготовката на церемонията влизаше и изборът на неделен ден, та никой да не бъде спрян под предлог че нарушава трудовата дисциплина, и на дневен час — та Държавна сигурност, милицията и дружинниците да не могат в тъмното скришом да им препречат пътя: денем такива действия са достъпни за фотографиране. Трябваше да намерим и такива безстрашни хора, които, отваряйки входната врата, да я вардят от нахлуването на безчинстващи гебисти. Да се предвидят и намеси като прекъсване на електричеството, непрекъснат телефонен звън или камъни през прозорците — напоследък в ГБ бандитските методи стават все по-предпочитани.
Правителството ни отърва от всички тези грижи.
За майтап изпратих покана на министъра на културата Фурцева и на двама съветски кореспонденти — от вестниците, които досега не бяха ме атакували: „Сельская жизнь“ и „Труд“. Чух, че „Сельская жизнь“ наистина изпратила на несъстоялата се церемония единствения гост гебист да провери не са ли се събрали все пак някои. А „Труд“, органът на известния ортодокс Шелепин, побърза да коригира гнилия си неутрализъм и тъкмо през тия дни сколаса да се изкаже против мен.
Но това бяха някои от последните гърчове на загубената битка: обезумели, орезилили се с нобеловската церемония, властите прекратиха публичната хайка и за кой ли път поради злополучността на стеклите се срещу тях обстоятелства ме оставиха в родината и на свобода. (Скоро след това М. Розанова-Синявская казала на Аля, че един виден генерал от КГБ, с когото от време на време се срещала, се изказал за мен: „Ако не се махне доброволно, ще завърши живота си в Колима.“ Отдавна трябваше да очаквам това предупреждение от тях, учуди ме само пътят, който бяха избрали. Но ние с Аля изобщо не се колебаехме: оставаме!)
И така щеше да бъде изчерпана продължилата година и половина Нобелиана, ако не бе останало главното в нея — вече готовата лекция. За да влезе тя в нобеловския сборник, трябваше колкото може по-бързо да я изпратим в Швеция. С мъка, но можахме да го сторим (естествено, отново тайно, с голям риск). До началото на юни тя трябваше да бъде публикувана. Аз все още очаквах експлозия, през оставащото време заминах за Тамбовска област — да глътна и от нея, може би за последен път.
Но нито приз юни, нито през юли на това изнурително-горещо лято лекцията не се появи. Чак толкова незабележимо ли е преминала? Едва през август разбрах, че през лятото излизали в отпуск много от индустриалните предприятия, включително и печатарите. Годишникът излезе от печат чак в края на август.
Пресата беше много шумна, повече от една седмица. Но ме сполетяха две изненади, показващи непълнотата на предвижданията ми: лекцията не предизвика нито трепване у нашите, нито — каквото и да било обществено реагиране, осъзнаване на Запад.