Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А синият плик си трае между нас — безобиден, неразпечатан, нищо и никакъв. И аз: — Ако много ви притиснат — не си правете труда да идвате, дайте на районната милиция нареждане, те толкова искаха да съставят протокол. Вярно, аз ще му дам гласност…
Едноокият: — Какво значи „гласност“? Законът си е закон.
Аз (с метални нотки в гласа): — Гласност ли? Това значи: поради протокола никъде няма да ида, пред съд няма да се явя, а вие произнесете наказателна присъда за изселване.
— Ама как така! — уверяват ме те, — дотам няма да се стигне.
И не влезе в работа „Моят отговор“. Все така незаконно си живях у Ростропович още година и половина.
А когато разводът с първата ми жена се състоя и регистрацията с Аля, която живееше в Москва, също, — и законно подадох молба за московско жителство, баш тогава новият началник на паспортния отдел на град Москва (дошъл от областен) Аносов („според закона са длъжни да ви регистрират“), в кабинета си в министерството, със същата любезна усмивка ми заяви от името лично на министъра, че „милицията изобщо не решава“ въпросите на адресната регистрация, а с това се занимава към Моссъвета съветът на почетните пенсионери (сталинисти): разглежда политическия облик на кандидата, достоен ли е той да живее в Москва. И че към тях трябвало да адресирам молбата си.
Аз също с най-любезна усмивка го помолих да ми издаде отказ в писмен вид. Той — още по-любезно, като стар познат:
— Александър Исаич, абе на вас ли ви е нужна някаква си хартийка?
Очаквах, че ще хъкат-мъкат, но че направо ще ми откажат — все пак не очаквах. Нахалници. Откровено ме подбутваха: сам се махай от руската земя!
(А човек като нищо може да разбере и техния яд: не е ли повлиял на властите слухът, който ми беше толкова досаден, слух от самопровъзгласили се „близки приятели“, каквито се намираха доста, да обясняват живота и намеренията ми: „Ако има начин да се събере със семейството си, незабавно ще замине, нито минута няма да остане!“ Те ме разведоха и — „законно“ очакваха отпътуването ми, а аз защо се будалкам и не заминавам?)
Не исках да вгорчавам повече живота на Ростропович-Вишневская. И през май 1973-а ги напуснах, засега — наникъде, временно взехме под наем вила във Фирсановка, а от есента съм направо бездомен.
И от юни 1973-та приложиха нова изтласкваща хватка: анонимни писма от псевдогангстери със заплахи към моето семейство. По пощата, припряно-небрежно разобличавайки се и с лепенка върху пощенския щемпел за получаването (веднъж за стряскане бяха лепнали загадъчен къдрав косъм), и със светкавичното пощенско доставяне (докато останалата ми кореспонденция се спираше). С печатни разноцветни букви, а стилът — апашки, с много безвкусица. Отначало: не: сме гангстери, давате ни 100 хиляди долара, а срещу това „ние ви гарантираме спокойствието и неприкосновеността на Вашето семейство“, и за да потвърдя съгласието си, трябва да се появя на стъпалата на Централната поща. Следващия път — вече никакви искания, а откровено само заплахи: „Трето предупреждение няма да има, не сме китайци. (Алюзия с Китайското външно министерство, чиито «сериозни предупреждения» към САЩ навремето май надхвърлиха цифрата хиляда. — Бел. пр.) Ще се лишите от нашето доверие и оттук нататък нищо не можем да ви гарантираме“ — така да ме стреснат, че за да се спася от тези „гангстери“, да забягна в чужбина.
След второто такова писмо и аз на свой ред приложих нова хватка: откровено „вътрешно“ писмо до ГБ, безлично предупреждение [26]. Писмото било получено, дойде обратно известие: експедитор на КГБ еди-кой си (четливо). Три седмици умуваха. После по телефона ми се обади пак полковник Берьозин, който през 1971-ва ме потърси също по телефона от името на Андропов. И сега пак старата грамофонна плоча: „Молбата ви (??) е препратена в милицията.“ Такова писмо — и да го препратят?… Блъскаха ме, намекваха ми, както и в анонимните писма: търсете закрила от милицията. (А след това самите те, под формата на охрана, ще ми се качат на главата.) За повече от месец подхвърлените писма секнаха. В края на юли обаче дойде трето: „А бе, куче, защо не дойде? Сега сам си си виновен. Ще те оправим.“ Нищо не искаха, само ме плашеха: разкарвай се, гад!
Тежко беше това лято за нас. Много загуби. Занемарени, дори погубени бяха много начинания. Двете си дечица и жена си в тежка бременност оставях за много седмици в беззащитната вила във Фирсановка, където не можех да работя заради ниските самолети, и заминавах да пиша в Рождество. Фалшиви ли са бандитите или истински, дали само ще имитират нападение, или ще го осъществят, — двамата с жена ми бяхме готови за всички видове изпитания, бяхме се примирили с това.