Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Да отстъпим пред насилието заради децата? Тогава в какво упрекваме Запада? Ръката ми вече сама започна да пише, да реди думите:
„Ще отговоря на онези, които заплашват мен и децата ми днес или ще се заловят да ни заплашват занапред. Много пъти съм казвал, че съм готов да умра. Това не е риторична формула. Наистина съм готов да умра всеки ден и всеки час — и единствено поради това е възможна дейността ми от много години насам. И съпругата ми се омъжи за мен със същото съзнание и същата готовност: да умре всеки миг, без да отстъпи. След като призовавам света да се противопостави на насилието, пет пари нямаше да струвам, ако отстъпех пред страха, че ще убият някого от нас. Няма да се поддадем на ничия заплаха — дали от страна на тоталитарното правителство, дали от страна на левите банди. Под знамената и на едните, и на другите вече са погубени толкова хиляди дечица в нашата родина — и оставени без родители, и изпратени във вледенената тайга на каруци с «разкулачените» семейства, и в Украйна от комсомолската «гладна блокада», когато обреченото семейство не било допускано дори до кладенеца в собствения му двор. Всички тези измрели деца не ви ли стигат, още недостатъчно ли е украсено с тях марксисткото знаме? — и нашите деца ли се напъвате да прибавите там? Всички условия, които ни поставят каквито и да било насилници по света, ще изпълним тъкмо наопаки.“
Само още един натиск от страна на „гангстерите“ да беше последвал, щях да го довърша и да го публикувам. Но те повече не се проявиха.
Ако се озърна, кажи-речи, през целия ми живот, от арестуването насам, все така ми се е случвало: тъкмо през тази седмица, през този месец, през този сезон или тази година по някакви причини е неудобно или опасно, или нямам време да пиша — и би трябвало да отложа. Но аз пишех, докато зидах стени, в многолюдни бараки, без молив, когато ме прехвърляха от лагер в лагер, докато умирах от рак, в дървената къщурка по време на заточението ми, след две училищни смени, пишех, без да знам прекъсване заради опасност, пречки или почивка, — и единствено затуй на 55 години ми остава неизпълнена само 20-годишна работа, другото — сколасах.
Знам, че притежавам голяма инерционност: когато навляза дълбоко в работата си, трудно може да ме развълнува или разконцентрира която и да било сензация. Но и в най-дълбокото течение на работата ми не съм съвсем защитен от съвременността: тя всекидневно нахълтва чрез радиото (западното, разбира се, но оттам се схваща и нашата обстановка), а и от някои други смътни повеи, които човек не може да изтълкува, да определи, ама ги усеща. Тези струйки облъхват душата, преплитат се с работата, без да й пречат (за нея те не са странични, както са странични битовите пречки околовръст), създават атмосфера на живот — спокоен или тревожен, или триумфален. А понякога тези повеи започват да се наслагват до дебелината на някакво решение или хрумва не (понякога ти е ясно защо, понякога — не): дошло е времо да се действа!
Не мога да обясня това причинно, тук не винаги можеш да различиш желанието от предчувствието, но такова усещане ми се е появявало доста пъти — и все правилно.
Така стана и това лято. Независимо от несполуките и заплахите, които бяха ни наобиколили, взех да си мисля как да разтърся Запада, задето собствените си работи не са способни да вършат: около по-слабите бушуват непримиримо, а на каменните тирани непрекъснато пускат аванта, непрекъснато вдигат бялото знаме пред тях („Мирът и насилието“). И кой знае защо се появи импулсивното, никога дотогава незамисляно „Писмо до вождовете“. И това писмо толкова ненадейно ме повлече, мислите и изразите така се посипаха — като лавина, — че за два дена в началото на август трябваше да прекратя основната си работа и да позволя на тоя поток да се излее, да го запиша, да го групирам по раздели.
Всички тези статии се пишеха бързо и лесно, защото беше нещо като жетва — използване на натрупани и бегли ескизи, естествено изправяне.
Сред тези повеи понякога се срещат и реални събития, ние не винаги съумяваме да ги изтълкуваме. Долавях душен продънващ се надир (Точка на небесната сфера, долу, под краката на наблюдателя, противоположна на зенита (астр.).) в обществения живот: нови арести, спрямо други — заплахи и тутакси — паническо побягване към чужбина. Идва Синявски да се сбогуваме (същевременно и да се запознаем) и ми дожаля, че все по-малко стават хората, готови да поемат нашия руски жребий, накъдето и да кривне той. Сметката на властите да „изпуснат парата“ посредством третата вълна на емиграцията излезе съвсем точна (на какво щях да заприличам аз, ако се окажех в нея, па макар и с нобеловските знаци в ръце…): в страната оставаха все по-малко гласове, способни да протестират. В началото на лятото изключиха от Съюза на писателите Максимов, през юли той ми изпрати справедливо-горчиво писмо: къде остана „световната писателска солидарност“, която толкова прехвалих в нобеловската си лекция, защо не защитавам него, Максимов?…