Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но моят график беше по-стремглав. Американските кореспонденти дойдоха при мен без телефонно обаждане (разбрахме се чрез Ж. Медведев). Вестниците им бяха двата най-силни в Щатите, това стана месец и половина преди пристигането на американския президент в СССР. Интервюто нямаше обществено значение, аз не говорех нито за политзатворниците, нито за залелите страната несправедливости — кажи-речи, от две години мълчех за това, жертвайки всичко заради „Р-17“, затова и сега внимавах да не прекрача неизбежното ниво на сблъсъка и да не омаловажа лекцията. Интервюто [24] представляваше предимно разклонена лична защита, старателна метла за боклуците, които няколко години подред бяха изсипвали върху главата ми, но самият вид на тези боклуци през ореола на „прогресивния строй“ направи достатъчно впечатление на Запад.
(Един от тези кореспонденти, Хедрик Смит, после многократно се оплакваше публично, че съм ги бил посрещнал с готово интервю — с въпроси, подготвени пак от мен, че съм бил проявил такова пълно неразбиране на законите на западната преса. Наистина, в моята опасна за живота борба с държавата аз се нуждаех само от рязък защитен ход, дори (това щеше да е още по-добре) от публична декларация, а не от някакво интервю. А Смит ми предлагаше „най-актуални“ въпроси: какво е станало с творческата енергия на Евтушенко и Вознесенски, загубила ли е публиката интерес към тях, намират ли се неприятностите им на правата линия от преследването на Пушкин (западняците непременно искат да изградят традицията царска Русия — комунистическият СССР, иначе няма да има дълбокомисленост), — или ме поставяше в опасно положение с въпроса си каня ли се след „Август“ да обясня и болшевишката революция.
А на мен, напротив, поради липсата на навик ми се стори непоносима рехавата несвързана форма, в която тези кореспонденти раздрусаха мислите ми, пошлостта на тяхното печатно изложение и безотговорността на формулировките. И още тогава написах откровено лично писмо до Хедрик Смит. Отдалечавайки се от този момент, все повече разбирам, че той е трябвало и е имал правото да се засегне. Но след по-малко от три години — през есента на 1974 г., Х. Смит ни посети в Цюрих и започна да ме моли: не може ли да използва в „Ню Йорк таймс“ целия материал на литературното ми интервю, дадено на Нилс Удгорд за „Афтенпостен“ (28 август 1974). Ами препечатайте го. Не, настоява Смит, тогава няма да представлява нещо ново, нека се престорим, че сега сте дали същото интервю на мен! Пак се съгласих: все пак той познаваше законите на западната преса (какво е това? как изглежда?), а аз не ги познавах. Той точно така го отпечата: като свой реален разговор с мен… (Бел. от 1978 г.))
Поради внезапността на появяването си и разкрилите се мерзости интервюто зашемети моите противници, както бях разчитал. То се появи на 4 април — и за по-малко от денонощие, въпреки обичайната си мудност, властите, без да са обмислили както трябва, се защитиха с рефлекторен отскок, с най-елементарно действие: ставайки за присмех, отказаха на секретаря на Шведската академия да пристигне и да ми връчи Нобеловите отличия. Че ще се изнася нобеловска лекция не бе писано в писмата, не бе говорено под таван, властите можеха само смътно да се досещат, публично ставаше дума само за това, че в частно московско жилище ще бъдат връчени Нобеловите отличия в присъствието на приятели на автора — писатели и дейци на изкуството. И това уплашило световно-могъщото правителство!… Ако левичарският Запад не беше толкова оправдателен към нас, само това самозашлевяне за дълго време щеше да разобличи цялата съветска игра на културно сближаване. Но по закона за лявото извръщане на главите — на червените всичко им се прощава, всички дивотии на червените бързо се забравят. Както пише Оруел: същите западни дейци, които негодували от единични екзекуции където и да е по Земята, ръкопляскали, когато Сталин разстрелвал стотици хиляди; притеснявал ги гладът в Индия, а взелия милиони жертви глад в Украйна не забелязали.